Приключението на коледния пудинг

— Искам да докажа, че Рич не е извършил престъплението.

— За да угодите на дамата, а? — подсмихна се цинично инспекторът. — Сигурно и вас е омагьосала. Бива си я, нали? Щом става дума за отмъщение, cherchez la femme. Знаете, че и тя би могла да го извърши, ако е имала възможност.

— Това не! — възмути се Поаро.

— Ще ви шокира, нали? Познавах една такава жена. Премахна няколко съпрузи, без да й мигне синьото оченце. И всеки път изглеждаше съсипана. Съдът за малко да я оправдае, ако имаше за какво да се хване… но нямаше. Доказателствата бяха железни.

— Е, приятелю, да не спорим. Просто искам да ви попитам за някои подробности около известните факти. Онова, което пишат вестниците, е новина, но невинаги е истина.

— Е, и те трябва да се позабавляват. Какво искате да знаете?

— Часът на смъртта, колкото може по-точно.

— Не мога да ви кажа с голяма точност, защото тялото беше прегледано едва на другия ден сутринта. Смята се, че смъртта е настъпила десет-тринайсет часа преди това. Тоест между седем и десет часа предната вечер. Пронизан е в югуларната вена. Смъртта е настъпила мигновено.

— А оръжието?

— Прилича на италиански стилет… много малък… остър като бръснач. Никой не го е виждал преди и никой не знае откъде се е взел. Но накрая ще разберем… Въпрос на време и търпение.

— Не би ли могло да е грабнат случайно и да е използван по време на свадата?

— Не. Прислужникът твърди, че в апартамента не е имало подобен предмет.

— Интересува ме телеграмата — продължи да пита Поаро. — Телеграмата, с която Арнолд Клейтън е бил повикан по спешност в Шотландия… Намерихте ли я?

— Не. Нямаше и следа от нея. А освен това сделката със земята си е вървяла напълно нормално.

— Тогава кой е изпратил телеграмата… Допускам, че все пак е имало телеграма?

— Трябва да е имало… Не че много вярваме на госпожа Клейтън. Но самият Клейтън е споменал на прислужника, че спешно го викат в Шотландия. Казал го е и на капитан Макларън.

— По кое време се е видял с капитан Макларън?

— Хапнали са в клуба им… нещо леко… било е около седем и петнайсет. После Клейтън е взел такси до дома на Рич и е пристигнал малко преди осем. След това… — Милър разпери широко ръцете си.

— Някой забелязал ли е нещо странно в поведението на Рич онази вечер?

— Е, нали знаете какви са хората. Щом нещо се случи, започват да си мислят колко много неща са забелязали, а съм готов да се обзаложа, че изобщо не са ги забелязали. Сега госпожа Спенс твърди, че през цялата вечер той е бил разсеян. Невинаги е отговарял смислено. Сякаш „нещо друго се въртяло в главата му“. И как ли не, ако е имало труп в раклата! Чудил се е как да се отърве от него.

— А защо не се е отървал?

— Учуден съм. Сигурно е загубил самообладание. Но си е чиста лудост да го остави там до следващия ден. Още повече, че през нощта е имал прекрасна възможност. Няма портиер. Могъл е да докара колата си… да натика трупа в багажника й, той е голям, и да го изкара извън града, за да го остави някъде. Могло е някой да го види как слага трупа в колата, но апартаментите гледат към странична улица, а пък има и двор, в който може да се вкара колата. Да речем в три сутринта е имал твърде голям шанс да не го забележат. Но какво прави той? Ляга си, на другата сутрин се успива и се събужда, когато полицията вече е в апартамента му.