Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
— За предателство ли говорите, Нишитцу-сан?
Той рязко излезе от неподвижното си състояние. Тялото му се надигна и се опря на лакът, ръката му сграбчи китката на момичето, костите й пропукаха.
— Умно момиче!
Евън не издаде никакъв звук, но той усети полюшването на главата й, а миг по-късно — и незабележимата промяна в аромата, който се излъчваше от тялото й. Стана някак по-остър и по-тежък, напоен със страх…
— Да, за предателство! — гласът му беше дрезгав, заплашителен шепот. — Мисля, че някой от близкото ни обкръжение се е обърнал срещу нас и иска да провали плановете ни!
Другата му ръка се стрелна нагоре и стисна голата гръд на момичето. Болката беше толкова силна и толкова неочаквана, че от устата на Евън се изтръгна неволно стенание.
— Ти вероятно не знаеш нищо, нали, Евън?
— Какво?
Беше успял да я стресне и това беше хубаво. Означаваше, че все още може да й се доверява. Въпреки това не отслаби болезнената си хватка, а напротив — усили натиска върху китката и гърдата й. Наведе се над потръпващото й тяло, с удоволствие вдъхна миризмата на бликналата пот, миризмата на страха…
— Този някой би могла да бъдеш и ти, Евън… — прошепна той, наслаждавайки се на страха й така, както познавачът се наслаждава на хубаво вино… — Някой, когото познаваме добре, е решил да ни предаде… Или поне си мисли, че го прави… Това може да си и ти, тъй като отдавна спиш с онзи шпионин Лорънс Моравия…
— Но аз не знаех, че е шпионин! Ако знаех, положително бих се опитала да открия за кого работи!
Нишитцу беше доволен от тъмнината в стаята, тъй като не успя да сдържи усмивката си. Беше изключително доволен от това, което знаеше за двата пола — твърдо и неизменно като отдавна доказана теорема: мъжете са двулични, а жените знаят как да откриват тяхното двуличие.
Нямаше никакво значение, че Нишитцу отдавна знаеше кои са господарите на Моравия. Узна ги още след първия кодиран факс, който онзи нещастен аматьор изпрати от офисите на „Америкън Експрес“ в Гинза. Съдържанието на факса нямаше значение, важен беше адресът, засечен от неговите хора във фирмата.
Не беше необходимо Евън да знае подробности за това. Отдавна беше разбрал, че колкото по-малко знае един човек, толкова по-добре за самия него. Във всеки случай за нея беше отредил друга, по-важна роля. Разхлаби хватката си, веднага усети как приятният аромат на страха започва да се разсейва.
— Кой може да е предателят?
— Не зная.
Беше толкова близо до нея, че устата му докосна бузата и ъгълчето на устата й.
— Малцина могат да бъдат заподозрени. Само няколко души разполагат с достатъчно власт, опит и кураж… — Тънък пласт слюнка запечатваше плътно стиснатите й устни, той изведнъж изпита копнеж да го има… — Мъжът притежава силата и волята, които са необходими на всеки, дръзнал да се изправи срещу нас… А жената — потайността… Какво казва вътрешното ти чувство? Мъж или жена?
— Мъж.
— И аз съм на това мнение. Най-големите ми подозрения са насочени към Шото Вакаре — пусна китката й и със задоволство отбеляза, че тя не направи опит да я отдръпне. — Познавам силата на твоята дарба и в подобни случаи й се доверявам изцяло…
— Винаги съм изпълнявала желанията ви, Нишитцу-сан.
Той не можа да се сдържи и вкуси от влагата върху устните й.
— Скоро пак ще го сториш — прошепна. — С твоя помощ ще открием предателя…
В отговор Евън вдигна глава и изложи на показ дългата си шия. Нишитцу усети как в душата му се надига злокобна страст, безспорно предизвикана от нежната плът, блеснала покорно пред очите му.
Намести се върху нея, бедрата й изчезнаха под могъщия му торс. От устата й се изтръгна сподавен вик, но той вече беше различен от уплашените стенания, които беше издавала преди миг…
Улф реши да не казва на никого за тайната вратичка в гардероба на Моравия, водеща към килията със странните снимки и гротескната скулптура. Не каза дори на Боби, макар че не знаеше причините за това. Някакъв вътрешен инстинкт го предупреждаваше да запази това откритие за себе си, поне на първо време…
Късният следобед беше студен и неподвижен, сякаш годишните времена не съществуваха, а на тяхно място над града се беше спуснал огромен леденосив похлупак, който заплашваше да го превърне в пустиня. Паркира на Трета улица-Изток срещу стара каменна сграда. Партерният етаж беше зает от художествена галерия, разбира се, ако човек може да нарече изкуство парчетата плат и необработена кожа, залепени върху разкривени железа. Зад железните, боядисани в тъмнозелен цвят решетки на прозореца можеше да се види огромна безформена купчина от зелени, пурпурни и жълти предмети, които изглеждаха като зееща рана под елегантен надпис: