Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
— Заповядай — подаде му димящата чаша Минако. Градът наоколо бавно се пробуждаше, до кипящата като котел дневна суматоха все още имаше часове… Лабораториите за изпитание на Оракула бяха умишлено създадени в този район на града. Тук цяла нощ беше оживено, никой не би обърнал внимание на факта, че в склада постоянно влизат и излизат хора.
— Означава ли това, че всичко трябва да започне отначало? — попита майка му.
Южи се замисли. Този въпрос го измъчваше от момента, в който научи за смъртта на Лорънс Моравия.
— Не мисля — въздъхна най-сетне той. — Нищо не доказва, че сме избрали погрешен път… Едновременно с това ни се губи важна част от мозайката… Образно казано, нашият проблем изглежда така: разполагаме с мощен генератор, който може да даде осветление на един цял град… Но в момента, в който го включим, той изгаря, тъй като е прекалено силен… — Извърна се към нея и вече с убеждение в гласа добави: — Не, няма да започнем отначало. Трябва просто да сменим ключа, чрез който задействаме генератора…
Минако кимна с глава и въздъхна:
— Чувствам се виновна, Южи-сан. Аз бях тази, която те подтикваше да създадеш Оракула. Аз бях тази, която доведе Моравия и го предложи за опитно свинче…
— Но той беше съгласен, мамо. Знаеше на какви рискове се подлага.
— Това означава, че не бива да се чувстваш виновен, Южи-сан — тъжно се усмихна Минако. — Такава е била кармата му…
— Имаш право, мамо — съгласи се Южи. — Въпреки това обаче искам да отида в Сензо-жи…
— Правилно — кимна Минако. — Ще те придружа.
Спуснаха се до брега на реката, взеха едно водно такси и се насочиха към Асакуза. Там беше храмът на Сензо-жи, Издигнат в чест на Канон — будистката богиня на милосърдието. Свято място, където Минако водеше децата си на всеки празник.
Вървяха край дългата редица сергии, предлагащи какво ли не — чадъри от оризова хартия, традиционни дървени гребени, механични играчки и саке… Спряха пред огромната урна за ароматични пръчици до входа, събраха длани и се оставиха да бъдат обвити от гъстия облак дим. Това беше ритуал, чрез който се молеха за здраве.
Изкачиха каменните стъпала и влязоха в храма. Вътре цареше звънлива тишина. Отвсякъде ги заобикаляха високи колони, на които бяха окачени фенери. Високо над главите им се виждаше сводът, изрисуван с красиви фрески. Те показваха сложните драми на японската митология, а за онези, които не вярват в митове — на древната японска история.
Запалиха ароматични пръчици и отправиха към Буда молитвата си за успокоение на мъртвите. Пушекът се извиваше в хладния въздух над главите им.
Познатият ритуал успокои душата на Южи, но на излизане той отбеляза, че майка му продължава да е напрегната.
Навън слънцето правеше героични опити да пробие промишления смог, проснал дебелото си наметало над огромния град. Асакуза блестеше като нереален сън, като странно видение, родено под четката на гениален художник.
Минако потръпна.
— Усещам промяна във въздуха — прошепна тя.
Успял да се нагоди към предчувствията на майка си, Южи леко поклати глава:
— Но тази промяна ще бъде към добро…
— Не — поклати глава Минако. — Стоим на ръба на пропастта, а тя е мрачна и бездънна… — пръстите й нервно се преплетоха: — Нещо мърда в тази пропаст, Южи-сан… Нещо непознато и страшно!
По покрива на колата почукваха дъждовни капки, тежки като юмруци на боксьор. Паркирал на няколко метра от „Урбанистично разложение“ Улф гледаше как екип на фирмата за поддръжка на уличната мрежа напразно се опитва да запуши дълбока дупка в асфалта, от която бликаше обилна вода.
Беше набрал номератора на Министерството на отбраната във Вашингтон и в продължение на доста време имаше чувството, че е баскетболна топка, подхвърляна от отдел на отдел в огромната бюрократична машина, която все не можеше да открие тайнствения си служител Мак Джордж Шипли — приятеля на Моравия. Изглежда никой не желаеше да поеме отговорност за съществуването на този Шипли, което означаваше две неща: или Шипли е нарочно държан на сянка, или Маун му беше предоставила погрешна информация.
Улф въздъхна и се изключи от сложната електронна мрежа на военните. Набра номера на свой познат, който работеше в нюйоркския отдел на ФБР. Едва ли имаше ченге от градската полиция, което може да каже, че поддържа приятелски връзки с някой от агентите на ФБР, но от време на време служителите на двете ведомства си вършеха взаимни услуги, макар отношенията помежду им да приличаха на пясъчна кула, готова да рухне при първия полъх на вятъра.