Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
— Аз бях.
— Е, тогава можеш да драснеш една чертичка повече на дъската…
Улф въздъхна с облекчение. Беше добре, че главният патолог не намира нищо особено в смъртта на Аркильо.
— Какво ще кажеш за Моравия?
— Е, тук вече си се погрижил да ми създадеш работа — промърмори Харисън и дръпна почернялата кожа върху зейналата дупка в гърдите на Джуниър Руиз. — Честно ще ти призная, че не зная какво да кажа. — Пръстите му завъртяха никелираните инструменти, изведнъж заприлича на барабанчик в челото на тържествен парад. — От тоя случай ще ме заболи глава. Направих кръвна проба, всички възможни токсикологични тестове, за които пише по книгите. И нищо — бяла стена… — Улф отдавна беше забелязал, че Харисън прибягва до какви ли не словосъчетания, които говореха за интереса му към жаргона в различните части на огромния град.
— Обърна ли внимание на ружа по бузите му?
— Нищо особено. Първокласна стока, вероятно закупена в скъп бутик — вдигна глава и се взря в лицето на Улф през очилата си. — Няма никакви екзотични отрови, ако това имаш предвид…
— Просто ми трябват отговори — въздъхна Улф. — При това спешно…
— Madre de Dios! — недоволно промърмори Харисън. — Тичам толкова бързо, колкото ме държат краката! — очите му се насочиха към зейналия гръден кош на Руиз: Докато тоя приятел тук е различен… Няма да ми създава проблеми. Някой го е гръмнал от упор с два куршума тридесет и осми калибър, които са отнесли белия дроб и сърцето му…
Улф насочи поглед към жълтеникавото, покрито с кървави драскотини тяло, което доскоро беше подслонявало веселата душа на Джуниър Руиз, и сърцето му се сви.
— Да се върнем на Моравия — въздъхна той. — Някакви следи от наркотици?
— Добър въпрос — кимна патологът и започна да шие гърдите на трупа с дебел восъчен конец. — Гръмнали са го, докато е бил задръстен от кокаин, в това няма никакво съмнение. Дали е бил наркоман с навици? Не. Дали е вземал от време на време?
Улф изчака, докато Харисън продиктува заключенията си пред стоманения микрофон, единственото му желание през това време беше чаршафът час по-скоро да покрие трупа на Руиз.
— И тъй, какво е причинило смъртта на Моравия? — попита най-сетне той.
— Въпрос за един милион долара — промърмори Харисън. — Ще ти кажа какво НЕ Е ПРИЧИНИЛО смъртта му. В момента на изстрелите вече е бил мъртъв. Кокаинът обаче е бил съвсем нормален, в него е липсвала съставката О. Д., която в някои случаи може да доведе до смърт… — Най-накрая дръпна чаршафа над главата на Джуниър Руиз и се извърна към Улф:
— Бих казал, че тази смърт е една голяма загадка за нас, приятелче…
Улф тръгна да си върви, но гласът на Харисън го спря на крачка от вратата:
— Има и още нещо странно около тоя Моравия…
— Какво? — извърна се Улф. Харисън смутено потърка носа си.
— Чувал ли си някой възрастен да лъже за годините си? — попита. — В смисъл, да се прави на по-голям?
— Не. Какъв би бил смисълът?…
— Тъй, тъй — поклати глава Харисън. — Според кръщелното свидетелство Моравия би трябвало да бъде четиридесет и осем годишен. Но по време на аутопсията установих, че имам работа с човек, който е най-много на тридесет години.
Наохару Нишитцу лежеше в пълен мрак. Зад гърба му, отвъд рогозките й полуотворената врата се виждаше заснежената градина, която винаги беше считал за свой храм. Оттам долиташе тихо потракване на изсъхнали бамбукови стебла. Въздухът беше леден, но макар и гол, Нишитцу се чувстваше отлично.
До слуха му долетя тих, едва доловим звук, тялото му доволно се отпусна върху футона. След миг вече Евън коленичеше до него, от стройното й тяло се излъчваше топлина и аромат на екзотични плодове.
— Кажи ми, Евън — прошепна той, докато момичето му поднасяше зеления чай, гъст и горчив. — Щастлива ли си тук?
— Не съм мислила по този въпрос, Нишитцу-сан — отвърна момичето. — „Забранените мечти“ е мой дом откакто се помня. Мой дълг е да бъда тук и да ви обслужвам… — гласът й беше мек като топка памук, която можеш да вземеш в ръце и да моделираш както пожелаеш.
— А била ли си някога щастлива?
— Аз съм доволна, Нишитцу-сан.
— А аз не съм, Евън — изръмжа той. Изявлението му увисна във въздуха като остър бръснач, който всеки момент ще падне върху главата на някой от присъстващите. — Усещам наличието на все по-голямо недоволство.
— Недоволство ли?
— Да — отвърна Нишитцу, без да се помръдва. — Имам предвид лоялността. Нещо, за което до този момент не е ставало въпрос. — Очите му внимателно следяха неясните очертания на профила й. — От историческа гледна точка ние, членовете на „Тошин Куро Косай“, никога не сме имали разногласия, неизменно сме вървели по предначертания път. От векове, още от времето на шогуните… Но сега нещата се променят.