Плоските сиви камъни бяха покрити с посивял изсъхнал мъх, краката на Водния паяк стъпваха толкова внимателно, че дори власинките му не помръдваха.
Езерото се намираше в малка, но изящно подредена градинка в центъра на Токио, навсякъде наоколо се издигаха футуристичните кули на свръхмодерни небостъргачи. В нея имаше двама души — мъж в тъмносив раиран костюм и черни обувки, тънък златен часовник проблясваше на китката му. Жената беше облечена в копринено кимоно. Мъжът се беше изправил до масивна скала, издигаща се сред азалиеви храсти. Жената беше коленичила зад него. Главата й беше сведена надолу, мраморните й ръце бяха покорно свити в скута, очите й бяха затворени. Изглеждаше като красивите азалии, дълбоко заспали в зимния въздух. Пред нея имаше черен лакиран поднос, върху който бяха подредени атрибутите за „шадо“ — чаената церемония. Кимоното смътно проблясваше на слънцето. На гърба бяха избродирани изящни феникси, черно-червените им криле помръдваха като живи при всяко потрепване на стройното тяло.
Нишитцу винаги е обграден от красиви жени, въздъхна в себе си Водния паяк.
Наохару Нишитцу беше строен шейсетинагодишен мъж с добре развита мускулатура, тънки мустачки и рунтави вежди. Ирисът на дясното му око беше блестящобял като рядка перла и едва ли имаше нещо общо с млечнобялата мътилка в окото на слепец…
В дъното на градината се виждаше отворената пергаментова вратичка на стая, покрита с татами. От нея гледката към модерния център на Токио беше наистина внушителна. Сега там се навъртаха няколко мъже с тъмни костюми и слънчеви очила, от грубите черти на лицата им веднага си личеше, че носят пистолети под мишниците си. Нишитцу беше известен със своята предпазливост и не мърдаше никъде без бодигардове. Те бяха дори тук, в „Забранените мечти“, където неговата дума беше закон…
Говореше се, че този мъж никога не повишава тон, но това наистина не беше необходимо. Защото гневът му неизменно се проявяваше с болезнена сила спрямо онзи, който дръзваше да го предизвика. За да бъде пълна картината на неговия авторитет, беше достатъчна да се посочи, че волята му беше желязна и се проявяваше с интензивността на гравитацията, която астрономите регистрират около някоя черна дупка в Космоса.
— Повикахте ме и аз дойдох — изправи се пред него Водния паяк. Истинското му име беше Митцусумаши Кафу, повечето хора го знаеха под прякора Водния паяк, а само най-близките му приятели го наричаха Сума. Хищното му лице беше прорязано от дълбоки бръчки и покрито със силен загар — като на човек, постоянно изложен на вятъра, слънцето и солената вода. Под прошарената коса и рунтавите вежди надничаха черни очи, безизразни и студени, сякаш неспособни да се движат в дълбоко хлътналите си орбити, но въпреки това регистриращи всичко, което попадаше в техния обсег.
Сума беше облечен в черен панталон, обувки с тънки подметки и черна тениска, която подчертаваше изваяната му фигура. Най-забележителното му качество беше умението да прикрива заплашителността, която излъчваше и която на моменти просто можеше да се пипне с ръка. Вероятно това качество беше тясно свързано с дребния му ръст, набиващ се в очи дори сред японците. Но той беше успял да го превърне от недостатък в предимство, а по личното мнение на Нишитцу беше постигнал това само защото дребната фигура неволно навява мисълта за някаква женственост… У Водния паяк се забелязваше рядкото съчетание на „коха“ и „нинкио“ — стремежа към подчертана мъжественост и дълбокото чувство за чест. А „нинкио“ нямаше нищо общо с европейската представа за справедливост, която е обективна и лишена от персоналност. Защото в случая ставаше въпрос за личните му отношения с организацията, носеща името „Черният кинжал“.
Ритуалът по поднасянето на чая беше дълъг и сложен, но двамата мъже го следваха с охота, тъй като той най-добре разкриваше взаимното им уважение. Водения паяк не беше от хората, които държат на официалностите, но и той, подобно на Нишитцу, обичаше церемониите, демонстриращи уважение. Особено церемонии като тази, изпълнявани с безупречна грациозност от красива жена. Тя запари и поднесе чая, после застина на място като прекрасно „оригами“ и зачака изпразването на чашите, за да ги напълни отново. Искрено завиждаше на Нишитцу за тази жена и за незабележимото й, но едновременно с това подчертано присъствие, което напоследък толкова рядко се срещаше…
