Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Искам да използвам това — настоявам упорито. — Да, прав си, това е просто стар чувал. Продавачката в магазина каза, че някаква стара дама го занесла, пълен е дрехи. Очевидно е от петдесетте години и са го използвали за съхранение на брашно, докато са живели във ферма във Франция…
— И ти искаш да си направиш чанта от него? — той изглежда леко стреснат.
— Абсолютно — усмихвам се. — Влюбих се в шарката и си мисля, че ако го подплатя с някакъв красив плат и пришия тази панделка по краищата… — вадя парчето панделка, запазено от един коледен подарък — така че да…
Винаги ходя при дядо, за да ми помага с идеи. Открай време правя разни неща, отчасти защото не печеля много пари, но главно защото в мен непрекъснато врят и кипят разни приумици и аз поправям откритите в магазините за втора ръка дрехи или вещи в нещо ново и интересно.
С наведени глави двамата умуваме няколко минути над чувала.
— Е, какво ще кажеш? — питам, като обръщам очи към него.
Бутайки очилата върху носа си, дядо ме гледа внимателно, сякаш мисли задълбочено.
— Ти имаш талант — казва тихо той след миг, а на устните му се появява усмивка.
— Талант? — повтарям изумена.
— Никога не съм ти го казвал преди, но винаги съм го знаел — кима той и изглежда много доволен. — Казвал съм на майка ти: „Тес е тази, която ще наследи моите способности“.
— О, дядо — смея се, — та ти беше един от най-известните шивачи на Савил Роу! А аз нямам никаква представа как се шие костюм!
— Това е много лесно: всеки може да се научи да взема мярка от вътрешната страна на бедрото — сумти той. — Онова, което не може да се научи, е въображението!
— Добре, не знам дали имам въображение… — смея се, но съм малко смутена от комплимента му. Не съм свикнала на комплименти, освен от дядо. Кой знае защо, той мисли, че съм най-добрата във всичко. — Просто обичам да правя разни неща, нищо повече.
— Ти не просто правиш разни неща, Тес, ти ги създаваш — поправя ме той и очевидно се гордее страшно много с внучката си.
Изчервявам се, а в мисълта ми изплува спомена, когато двамата с баба дойдоха да ме гледат в една пиеса в училище. Играех магаренце и ролята ми беше без думи, а той през цялото време ръкопляскаше гръмко всеки път, когато се появявах на сцената, за голямо недоволство на останалите роднини сред публиката. И до ден-днешен продължава да настоява, че магарето е направило цялото представление.
— Значи смяташ, че ще стане? — питам, като го гледам изпитателно.
— Да видим… — като отваря едно чекмедже, вади своя шивашки метър, става от дивана и сяда пред шевната машина. — Ако го срежем ето тук и направим един двоен шев тук… — Докато говори, вземам едно малко столче, сядам до него, наблюдавам как бледите му, приличащи на хартиени пръсти оживяват и умело започват да настройват ръчките и да вдяват конците на шевната машина.
— Ку-ку… — Прекъсва ни женски глас и една глава с лавандулов оттенък се показва в процепа на вратата. — Видях вратата открехната и чух гласове…
— О, здравей, Филис! — усмихвам се.
Понеже съм абсолютно сигурна, че я затворих зад себе си и че не е възможно да чуе гласовете ни, не й вярвам, но това няма значение. Харесвам я. Тя е вдовица над 80 години, стаята й е по-надолу в коридора и винаги идва при дядо със своята дъска за скрабъл и сладкиш за подарък.
— Знаеш ли, че дядо ти е истински гений? Никога не съм виждала толкова много думи със седем букви!
Лично аз подозирам, че е влюбена в него, но когато му споменах, той ми нареди да престана да се правя на смешна.
— На нашата възраст не се влюбваме, а хващаме настинка — увери ме твърдо дядо.
— Честита Нова година, как сте? — прегръщам я топло аз.
— Все още жива — смее се тя. — А ти? Как е ухажорът?
Не успявам да скрия усмивката си, когато използва думата „ухажване“. Прекрасни са тези старомодни думи, които събуждат представи за чай с танци и разходки по залез-слънце край реката! Те са много по-хубави от днешните ни „запознанства по интернет“ — представям си Фиона втренчена в екрана на компютъра, прелистваща профилите и снимките на мъже в костюми за сноуборд, гмуркане или скачане с бънджи. Сякаш всички ергени в Лондон са запалени фанатици по екстремните спортове!
— Аз… ние се разделихме преди няколко месеца — отговарям, опитвайки се да изглеждам нехайно и свивам рамене.