Да започнем отначало

Бутам двойната врата и влизам в приемната, пълна с домашни цветя и плетени ратанови мебели, каквито може да се видят в летните къщи. По стените висят снимки в рамки на възрастни пенсионери, занимаващи се с различни дейности. Имам подозрение, че на тях са снимани „модели“, а не истински обитатели на „Хемингуей Хаус“, тъй като тук никога не съм виждала никакви хора да споделят бутилка „розе“ на обляната от слънце тераса. Най-много няколко старци да играят скрабъл в задушната стая за игри.

— Здравей, Тес! — докато приближавам към рецепцията, срещам Мелани — една от по-младите сестри от персонала. Косата й е цялата в розови плитчици тип „раста“, на носа си има пиърсинг и е любимка на живущите, тъй като се отнася с тях като с приятели, а не като с малоумници, на които да нарежда какво да правят и какво не. В момента тя води един за ръка и ми се усмихва.

— Дядо си ли търсиш?

— Здравей, Мел! — усмихвам се в отговор и аз, докато свалям шала и ръкавиците. Нищо чудно, че всички обитатели на дома винаги дремят в креслата си: тук е такава жега, че ти се иска да си легнеш и да си подремнеш. — Къде е той?

— Зает да мами и да крие пепелника — отговаря вместо нея главната сестра с кисело лице — мис Темпъл, която стои на рецепцията. Вдига очи от документите, нагласява очилата си и ме гледа строго.

Опа. Чувствам, че ме обзема безпокойство. Какво ли е направил този път?

— Така ли? — отговарям невинно, като въобще нямам представа за какво говори. Но не мога да заблудя никого, най-малкото мис Темпъл. Откакто родителите ми отлетяха за Австралия и оставиха отговорността за дядо на мен, тя ми се обажда вече три пъти, за да се оплаче от поведението му.

Първия път — защото пускал записите си с джаз прекалено силно и отказвал да намали звука; втория — защото влязъл в кухнята посред нощ и си направил палачинка; и третия — защото пушел с лулата си в стаята си.

— В „Хемингуей Хаус“ не се пуши, мис Конъли — назидателно ми обясни по телефона тя, — а вашият дядо непрекъснато нарушава правилата.

— Той е в стаята си — прекъсва мрачните ми мисли Мелани и ми намига тайно, когато я поглеждам. — Когато за последен път проверих, играеше покер.

— Благодаря — усмихвам се и аз, като избягвам стоманения поглед на мис Темпъл, и тръгвам бързо по коридора.

— И напомнете на дядо си, че хазартът тук е строго забранен! — вика след мен старшата сестра, но слава богу, вече съм стигнала до пожарния изход и мога да се направя, че не съм я чула.

Откривам, че вратата на дядо е плътно затворена. Всъщност е заключена, което осъзнавам, когато натискам бравата. Чукам.