Да започнем отначало

Като се настанява върху силно изтърканата дамаска на дивана, който според него е виждал задните части на много прочути и известни мъже — „Тук са седели всички актьори, играли Бонд — Шон Конъри, Роджър Мур и дори младокът Крейг“ — той потупва възглавницата до себе си и ме кани да отида при него.

— Целият живот е игра — добавя, цъкайки с език.

— Знам, но ако продължаваш да се замесваш в неприятности…

— Какво ще ми направят? Ще ме изритат оттук ли? — изглежда развеселен от мисълта. Дядо не крие и не отрича факта, че отказва да живее в старчески дом, а силно изявеното му чувство за независимост, което пронизва цялото му същество, се бунтува срещу всичко, което му пречи.

Но след като баба почина, просто не можеше да се справи сам в живота. С две изкуствени стави и навика да забравя газта включена („Мога да се закълна, че я изключих!“) той се превърна в заплаха за самия себе си и за съседите, така че миналата година се премести в „Хемингуей Хаус“, макар и с огромна неохота.

— Представям си лицето на онази сврака Темпъл — кикоти се, взема пакетче бонбони „Джели бейбис“ и ми го подава. — Винаги изглежда така все едно е яла лимон. Или е седнала върху нещо остро…

— Дядо, мога ли да те помоля за нещо? — сменям бързо темата от задните части на мис Темпъл, докато сядам до него и бъркам в кесийката.

— Казвай, колко? — той оставя бонбоните и вади портфейла си.

— О, не, не ми трябват пари — протестирам. — Получих премия за Коледа.

Дядо вдига одобрително вежди.

— Браво! Винаги съм казвал, че си умно момиче!

Чувствам, че се изчервявам. Умът няма нищо общо. Наградата се дължеше повече на това, че шефът ми е добър човек и очевидно изпитва съжаление към мен, като през цялата година си затваря очите пред моите нескопосани умения на личен асистент.

— Не, онова, за което исках да те помоля, е дали бих могла да използвам за малко шевната ти машина? Нали разбираш, открих това… — Бъркам в старата си раничка, която е виждала и по-добри времена, и вадя нещо намачкано, което открих наскоро в един благотворителен магазин. Мина ли покрай такъв, не мога да устоя на изкушението и да не надникна: в тях може да намериш всякакви странни, чудати и прекрасни неща.

— Реших, че мога да си направя чанта от това, тъй като тази, която имам, е вече за боклука, а чантите са толкова скъпи…

Дядо посяга към своите очила, приличащи на половин луни, слага ги на носа си и разгръща материала.

— Хмммм — кима той, въртейки из пръстите си и изследвайки го — да, възможно е, но този материал е много тънък памук, почти като тъкан коноп, и ще е подходящ повече за торба… — той се чумери и ме поглежда — Ушил съм хиляди костюми по поръчка в живота си, скъпа, но те бяха от най-фините тъкани, а не от зебло — добавя малко високомерно. — Тъй че, ако говорим за фина коприна или италиански кашмир…