Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

Костите бяха изложени в лабораторията на ФБР в Ню Йорк и изглеждаха като сбъдната мечта на палеонтолог - по­пълнени скелети от главата до петите, всяка костица - на мяс­тото си, без празноти, предоставени на капризите на въобра­жението и предположенията. Скелетите лежаха един до друг с иронично захилени черепи в ужасяваща гримаса. Наподобя­ваха хоризонтален хор на фантоми, застинали във времето и пространството в някакъв ужасяващ ритуален танц в навече­рието на празника Вси светии. Бяха шест на брой и всеки от тях бе снабден с картонче, поставено между краката, върху което се четеше: „Ж1-Бекер“, „Ж2-Бекер“ и тъй нататък с датата на откриването им. „Ж“ означаваше „жена“.

Бекер погледна с отвращение картончетата, като че ли за идентификация на скелетите беше използвано неговото име, защото той имаше нещо общо със смъртта им, а не просто защото бе натоварен със случая.

Гроун, лаборант-специалист по съдебна медицина, го­вореше за тях с явна гордост.

— Няма начин да видиш такава изложба извън медицин­ското училище или факултет - заяви той. - Всичко е тук, вся­ка в своята собствена малка торба за отпадъци, подредени ка­то шишенца в аптека... Изкушаваш се да доведеш студенти и да ги обучаваш направо от дисекционната маса. Красавиците на Бекер.

Бекер го изгледа гневно.

— Какво рече?

— Така ги наричаме: красавиците на Бекер.

— Престанете да ги наричате така - скастри го Бекер.

— Не влагаме нищо обидно в... това е само начин на из­разяване - запротестира Гроун.

— Отбележи си тогава, че аз се обиждам. Те не са мои.

Гроун кимна и се обърна втрещен. Едва сега си даде смет­ка, че Бекер е прав: тези скелети не са негови, той имаше свои собствени трупове и всички в Бюрото го знаеха. Колко бяха: осем, десет, дванайсет? Бройката варираше според легендата или възбудата на разказвача: хората от Бюрото се вълнуваха и даваха свобода на въображението си, когато говореха за Бе­кер и подвизите му, истински или измислени... Както имаше хора, които се възпламеняваха, коментирайки любима спортна игра или спортист, така и агентите на Бюрото, макар и тренирани в същата област, се вълнуваха от досието на Бе­кер. Достатьчно от приписаните му подвизи бяха действителни (или с удовлетворителна степен на вероятност), за да прида­дат истинност и на останалите. Убил беше определена брой­ка мъже - и една жена: вярно, всеки от тях сериен убиец, опа­сен и отчаян антиобществен тип, но го бе направил (според слуховете) с увлечение и жар, които предизвикваха възхита, страх или неодобрение сред колегите му. Възприемаха го ка­то копой, роден да тършува, да ровичка и души, надарен с характерната за един дивак или животно способност да раз­бира плячката, след която се е втурнал, гарнирана с кипяща жажда за кръв, равностойна на тази на жертвите му... „Сами­ят Бекер е сериен убиец!...“ - не пропускаха да изтъкват хулителите му. Сериен убиец, лицензиран и хвален от ФБР. Но не казваха нищо за вътрешните страдания на Бекер поради същата причина. Той знаеше какво се говори зад гърба му, чуваше шепота, забелязваше лошо прикритите погледи на оне­зи, които не бяха достатъчно смели, за да го обвинят в лице­то. Но не по-малко тежко беше да преглъща злоупотребата с поздравления и одобрения от онези, които го възприемаха като герой. И все пак нямаше нищо по-тежко от истината, върху която бяха базирани всички преувеличения. „Всъщност няма преувеличения... - мислеше мрачно Бекер. - Истината е дос­татъчно... лоша.“      — Когато разберем кои са, към всеки ще прикрепим съ­ответното име. Чакаме резултатите от опитите за идентифи­кация чрез зъбите. Засега още нищо не знаем за тях.