Каменният кръг [bg]

С Джейми стояхме един до друг до перилата и му се възхищавахме. Изглеждаше така близо, че можехме да различим тъмните петънца и сенки по повърхността му.

— Изглежда толкова близо, че можеш да говориш на Човека на Луната — каза той усмихнат и махна за поздрав на златното лице над нас.

— „Плеядите разплакани на запад/ луната още скрита под водата“[24] — цитирах аз. — Но виж, тя е и долу. — Посочих към мястото, където лунната светлина се сгъстяваше и сияеше във водата като потопена близначка на луната.

— Когато си тръгнах — казах аз, — хората вече се готвеха да полетят към Луната. Питам се дали са успели.

— Толкова високо ли могат да стигнат летящите машини? — попита Джейми. Взираше се в луната. — Струва ми се доста път, нищо че изглежда толкова близо сега. Четох книга на един астроном — той казва, че дотам има сигурно триста левги. Греши ли, или самолетите — нали така се казваха, — могат да летят дотам?

— Нужни са специални машини, наречени ракети. Всъщност е много по-далече и щом се отдалечиш толкова от Земята, вече няма въздух. Трябва да носят и въздух за пътуването, както храна и вода. Слагат го в нещо като контейнери.

— Наистина ли? — Той ме погледна със светнало от почуда лице. — И какво ли е там?

— Аз знам. Виждала съм снимки. Каменисто и голо, без никакъв живот — но много красиво, с канари, планини и кратери — виждат се и оттук, тъмните петна. — Кимнах към усмихнатата луна, после и аз се усмихнах на Джейми. — Малко като Шотландия — само че не е зелена.

Той се засмя, после, явно спомнил си думата „снимки“, бръкна в палтото си и извади малкия пакет фотографии. Беше много внимателен с тях, никога не ги вадеше пред хората, дори пред Фъргъс, но тук бяхме сами и нямаше опасност някой да ги види.

Луната светеше достатъчно силно, за да видим лицето на Бриана, сияещо и променящо се, докато той прехвърляше бавно снимките. Ръбчетата им бяха започнали да се оръфват.

— Как мислиш, тя дали ще иде на луната? — попита той тихо, като спря на снимка, на която Бриана гледаше през прозорец, замечтана за нещо и несъзнаваща, че я снимат. Той погледна пак към златния диск над нас и аз разбрах, че за него пътуването до луната изглежда само малко по-трудно и по-дълго от онова, на което се бяхме отправили. Все пак луната беше само поредното далечно и непознато място.

— Не зная — казах и се усмихнах.

Той прехвърли бавно снимките, взирайки се внимателно в лицето на дъщеря си, което толкова приличаше на неговото. Аз го наблюдавах тихо, споделях тихата му радост при това обещание за нашето безсмъртие.

Сетих се за онзи камък в Шотландия, на който беше гравирано името му, и отдалечеността му ме успокои. Когато и да беше раздялата, вероятно нямаше да е скоро. И когато и където се случеше — след нас щеше да остане Бриана.

Още един стих от Хаусман премина през ума ми — До името спирам на гроба/ не бие вече сърцето/ а онзи, що ти се врече/ изпълни своята клетва.