Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Перин вдигна гдава да я погледне и Ранд се стресна. Ирисите на приятеля му бяха станали жълти. Заедно с къдравата му коса и този напрегнат поглед в него имаше нещо… Ранд не можеше да го обхване добре с ума си, за да го определи.
Перин заговори тихо, което придаде на думите му повече тежест, отколкото ако ги беше изкрещял:
— Но не можем да я спрем и живи, нали?
— Ще имаме време да поспорим за това друг път — отвърна Моарейн. — Сега вашият приятел има нужда от мен. — Тя се отдръпна, за да могат всички да видят Мат добре. Очите му не се извръщаха от нея, изпълнени с гняв, не беше се помръднал, нито беше сменил позата си върху леглото. По лицето му се стичаше пот, а обезкръвените му устни се бяха отворили широко, оголвайки зъбите му. Всичките му сили сякаш се бяха излели в ръката, която безсилно напираше да порази Моарейн с камата, стисната в юмрука на невъзмутимия Стражник. — Или забравихте?
Перин смутено сви рамене и вдигна ръце, без да казва нищо повече.
— Какво му е? — попита Егвийн, а Нинив добави:
— Заразно ли е? Все пак мога да го излекувам. Досега не ме е хващало нищо, колкото и да е заразно.
— Ох, заразно е, и още как — въздъхна Моарейн. — Дори и твоята… защита няма да те спаси. — Тя посочи камата с рубина, като внимаваше пръстът й да не я докосне. Острието потръпна, понеже Мат отново се опита да я прониже. — Това е от Шадар Логот. Няма и едно камъче в онзи град, което да не е заразно и опасно да се изнася извън стените на града, а това е много по-опасно от камъчетата. В него е събрано цялото зло, унищожило Шадар Логот, и сега то е проникнало и у Мат. Подозрителност и омраза, толкова силни, че дори и най-близките ти се струват врагове, и прониква толкова дълбоко, до костите, че в един момент единствената мисъл, която остава в ума на поразения, е да убива. Изнасяйки камата извън стените на Шадар Логот, той го е освободил, освободил е семето му от онова, което го е свързвало с мястото. Ту е набъбвало, ту е зачезвало, докато се е борил с него, с онова, коете в сърцето му, докато се е съпротивлявал на заразата на Машадар, но сега битката вътре в него почти е приключила и той е почти поразен. Скоро, ако първо не умре, той ще започне да пръска това зло като чума навсякъде, където мине. Тъй като само едно одраскване от това острие е достатъчно да те зарази и унищожи, така само за няколко минути, прекарани с Мат, ще станат не по-малко смъртоносни.
Лицето на Нинив беше пребледняло.
— Можеш ли да направиш нещо? — прошепна тя.
— Надявам се — въздъхна Моарейн. — В името на целия свят, надявам се, че не съм дошла прекалено късно. — Ръката й зарови в кесийката на колана й и извади оттам увития в коприна ангреал. — Сега ме оставете. Идете някъде, където да не ви виждат, и ме оставете. Ще направя за него каквото мога.
Глава 42
Възпоминание за сънища
Слънцето отдавна вече клонеше към заник и стълбището беше сумрачно, но лампите все още не бяха запалени. Слънчеви лъчи и сенки шареха по стъпалата. Лицето на Перин беше толкова помръкнало, колкото и на останалите, но докато грижата беше набръчкала лицата на другите, неговото беше гладко. На Ранд му се стори, че приятелят му е изпълнен с примирение. Зачуди се защо и се канеше да го попита, но когато Перин пристъпваше сред някоя по-тъмна ивица на сенките, очите му сякаш изведнъж събираха последните остатъци на слънчевата светлина и леко просветваха, като кехлибар.
Ранд отведе всички в библиотеката през задния вход, минаващ покрай кухненските помещения, не през дневната. Малцина пътници използваха библиотеката — повечето от тези, които можеха да четат, бяха отседнали в по-изисканите странноприемници във Вътрешния град. Господин Джил я поддържаше повече за собствено удоволствие, отколкото за клиентите. Ранд не искаше и да помисля защо Моарейн държи да се скрият някъде, но не преставаше да си припомня заканата на подофицера на Белите плащове, че ще се върнат, както и очите на Елайда, когато го попита къде е отседнал. Тези основания бяха достатъчни, каквото и друго да имаше предвид Моарейн.
Той направи няколко крачки в библиотеката, преди да осъзнае, че всички останали са спрели на прага, ококорили очи от ужас. В огнището леко пращеше пламък, а Лоиал се беше изтегиал на един дълъг диван и четеше. Едно черно коте с бели лапи се беше сгушило върху корема му и дремеше. След като все пак влязоха, той затвори книгата, задържайки дебелия си пръст на мястото, докъдето беше стигнал, постави нежно котенцето на пода, изправи се и се поклони официално.