Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Вратата на църквата се отвори и група хора излязоха на двора. Дамите и господата бяха гости на града, дошли да разгледат църквата, олтарите и интересните предмети в нея, и сега, след като бяха вече отвън, им се говореше: те запълваха подводната тишина на двора с шумни, оживени приказки. Енория „Санта Мария Формоза“ много им харесваше. Фасадите на къщите им се струваха великолепни — не намираха думи да изразят възторга си. Но тъжното запустение, което лъхаше от сградите, мостовете и църквата, като че ли особено ги очароваше. Те бяха англичани и за тях упадъкът на други народи беше най-естественото нещо на света. Тези хора принадлежаха към нация, благословена със склонността да цени собствените си дарби (и да се съмнява в мнението на другите), затова те ни най-малко не биха се учудили, ако научеха, че самите венецианци не са си давали сметка за достойствата на своя град, докато не са дошли англичаните да им кажат, че той е прекрасен.

След като изчерпа похвалите си, една от дамите заговори с друга за времето.

— Знаеш ли, чудно нещо, скъпа: докато бяхме в църквата и вие с мистър Стрейндж разглеждахте стенописите, аз надникнах през вратата и ми се стори, че вали. Много се притесних, че ще се намокриш.

— Не, лельо. Вижте, камъните са съвсем сухи. Няма и капка дъжд.

— Добре, скъпа, дано само този вятър не ти създава неудобства. Малко е неприятен за ушите. Ако ти пречи, можем да помолим мистър Стрейндж и татко ти да вървят малко по-бързо.

— Благодаря, лельо, но се чувствам съвсем добре. Харесва ми този бриз, харесва ми мирисът на морето — избистря главата, сетивата, всичко. Но може би, лельо, на вас не ви е приятно.

— O, не, скъпа. Изобщо не ми пречи. Аз съм много издръжлива. Мисля единствено за теб.

— Знам, че е така, лельо — каза младата дама.

Тя може би осъзнаваше, че слънцето и бризът, които придаваха на Венеция такова очарование, правеха каналите й да изглеждат така сини и мраморните й сгради да сияят така загадъчно, правеха същото — или почти същото — и с нея. Нищо не можеше да подчертае така прозрачната кожа на мис Грейстийл, както рязката смяна на светлина и сянка. Нищо не можеше да придаде такова изящество на бялата й муселинова рокля, както бризът, който я развяваше.

— А! — възкликна лелята. — Сега татко ти показва нещо на мистър Стрейндж. Флора, скъпа, не искаш ли да погледнеш?

— Вече видях достатъчно. Вие вървете, лельо.

Лелята се завтече към другия край на двора, а мис Грейстийл бавно тръгна към бялото мостче точно до църквата, като нервно забиваше върха на белия си чадър между белите камъни на паважа и си мърмореше:

— Вече видях достатъчно. О, дори повече от достатъчно!

Повторението на това тайнствено възклицание като че ли не подобри настроението й — всъщност само допринесе за унинието й и я накара да въздиша по-често.

— Много сте мълчалива днес — внезапно се обади Стрейндж. Дамата се стресна. Не знаеше, че той стои зад нея.