Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— А! — Стрейндж се усмихна и поклати глава. — Не, останали сте с погрешно впечатление. Тя не е моя приятелка. Приятелка е на лорд Байрон.

— O! — мис Грейстийл леко се изчерви. — Изглеждаше силно развълнувана.

— Не одобрява поведението на лорд Байрон — Стрейндж сви рамене. — Че кой го одобрява? Дамата искаше от мен да повлияя на Негова светлост и не ми беше никак лесно да я убедя, че нито сега, нито когато и да било, струва ми се, в Англия е имало достатъчно магическа мощ, за да му повлияе.

— Обидихте се.

— Ни най-малко. Надявам се, че сега сме по-близо до онова добро разбирателство, което според вас е нужно в отношенията между приятели. Ще си стиснем ли ръцете?

— С най-голяма радост — отвърна мис Грейстийл.

— Флора! Мистър Стрейндж! — извика доктор Грейстийл, забързан към тях. — Какво става тук?

Мис Грейстийл леко се смути. За нея беше много важно леля й и баща и да останат с добро мнение за мистър Стрейндж. Тя не искаше роднините й да разберат, че го е заподозряла в нещо нередно. Затова се престори, че не е чула въпроса на баща си и енергично заговори за картините в „Скуола ди Джорджо дели Скиявони“, които много би искала да види.

— Никак не е далеч. Можем да отидем още сега. Нали ще дойдете с нас? — обърна се тя към Стрейндж.

Стрейндж и се усмихна със съжаление.

— Имам работа.

— По книгата? — попита доктор Грейстийл.

— Днес не. Сега работя по възстановяването на едно заклинание, с което ще извикам фея за помощник. Не знам вече колко опити съм правил — и колко начини съм изпробвал. И, разбира се, винаги без успех. Но такава е съдбата на съвременния магьосник! Заклинанията, които някога са се приемали за даденост от всеки дребен шарлатанин в Англия, сега са толкова недостъпни, че в отчаянието си не вярваме някога да ги възродим. Мартин Пейл е имал прислуга от двадесет и осем феи. Аз бих се радвал да се сдобия поне с една.

— Феи! — възкликна леля Грейстийл. — Но, доколкото съм чувала, те са много пакостливи създания! Сигурен ли сте, мистър Стрейндж, че наистина искате да си създадете грижи с такъв неблагонадежден другар?

— Скъпа лельо! — възкликна мис Грейстийл. — Мистър Стрейндж знае какво прави.

Но лелята беше все така обезпокоена и в подкрепа на твърдението си разказа за една река в селото в Дарбишър, където тя и доктор Грейстийл са израснали. Някога тази река била омагьосана от феи и се свила до малко поточе, и макар че това станало преди много векове, местните жители още я помнели и им било мъчно за нея. Те говорели с какви занаяти биха могли да се захванат и какви фабрики да отворят, ако реката била достатъчно голяма, за да дава необходимата мощност139.

Стрейндж учтиво изслуша всичко и когато лелята свърши, каза:

— O, несъмнено! Феите са своенравни по природа и много трудно се подчиняват. Ако опитът ми успее, със сигурност ще трябва да следя с кого общува моят нов слуга — или слуги — той хвърли поглед към мис Грейстийл. — Но въпреки това силата и познанията им са толкова големи, че един магьосник не може да пренебрегва помощта им — освен ако не е Гилбърт Норел. Всяка фея, раждала се някога, носи повече магия в главата, ръцете и сърцето си, отколкото може да се побере в най-голямата библиотека с магически книги140.