Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Господин Русо, искам да ме научите да пея арията на Колен.
— Не бих се осмелила да ви помоля да ми дадете съвети за ролята на Колет — каза и графинята, като се преструваше на срамежлива и с това окончателно срази философа. Очите му все пак й отправиха въпросителен поглед.
— Господинът ме мрази — каза тя с очарователна игривост на принца.
— Глупости! — провикна се граф Д’Артоа. — Вас?! Кой би могъл да ви мрази, госпожо?
— Но нали виждате! — възкликна тя.
— Господин Русо е твърде честен човек, при това е създал прекрасни неща, за да отбягва една толкова красива дама! — заяви граф Д’Артоа.
Русо въздъхна така, сякаш предаваше Богу дух, и се шмугна през тясното пространство, което граф Д’Артоа непредпазливо беше оставил между себе си и стената. Но на нашия герой тази вечер решително не му вървеше. Не беше направил и четири крачки и се сблъска с друга група. Този път това бяха двама мъже — единият носеше синя лента и беше млад, а другият носеше червени дрехи, имаше бледо и сурово лице и беше на около петдесет години. Двамата мъже дочуха гласа на граф Д’Артоа, който весело викаше и се смееше с цяло гърло:
— Господин Русо, ще разказвам навсякъде как госпожа графинята ви е принудила да побегнете. Никой няма да ми повярва!
— Русо ли? — прошепнаха двамата мъже.
— Спрете го, братко, спрете го, господин Дьо ла Вогийон! — извика принцът, като не преставаше да се смее.
Русо разбра, че злощастната му звезда го беше хвърлила в лапите на ново премеждие. Това бяха граф Дьо Прованс и възпитателят на кралските деца господин Дьо ла Вогийон. Граф Дьо Прованс на свой ред препречи пътя на философа.
— Доволен съм, че ви срещнах, господине! — продължи принцът. Той говореше като възпитател, хванал ученика си в провинение. — Четох вашия превод на Тацит, господине.
— Значи е вярно — продължи да си мърмори Русо, — че този е не само учен, но и педагог!
— А не знаете ли колко е трудно да се преведе Тацит?
— Но, монсеньор, аз написах точно това в краткия предговор.
— Ах, господин Русо! Но вие сте сгрешили — превели сте imperatoria brevitate като „сериозна и кратка реч“.
Обезпокоеният Русо се помъчи да си спомни.
— Ами, вижте, господин Русо: imperatoria brevitate значи „стегната реч на генерал“ или „с краткостта на привикнал да командва човек“214. Лаконичността на заповедите… нали така е най-точно, господин Дьо ла Вогийон?
— Да, монсеньор — отговори възпитателят.
Русо се обливаше в пот и се задъхваше под този безмилостен огън. Принцът го остави да си отдъхне за миг, а после добави:
— Във философията сте по-добър.
Русо се поклони.
— Само че книгата ви „Емил“ е опасна.
— Опасна ли, монсеньор?
— Ами да, защото ще внуши много фалшиви идеи в главите на нещастните френски граждани…
— Монсеньор, щом човек стане баща, той разбира моята книга и се съгласява с нея, независимо дали е първият или последният човек в кралството. Да бъдеш баща, това е…
— Кажете, господин Русо — поде отново злобният принц, — книгата ви „Изповедите…“ е твърде забавна, нали? Всъщност колко деца имате, господин Русо?
Русо пребледня, олюля се и вдигна гневните си и смаяни очи към младия палач, което увеличи още повече удоволствието от хапливостта на граф Дьо Прованс.
111.
Репетицията
Щом репетицията започна, престанаха да се занимават с Русо, понеже вниманието на всички бе погълнато от онова, което ставаше на сцената.
Русо се зарече да не слуша, но не можеше все пак да си запуши ушите, за да не чува нищо. Той обаче си намери утешение. Сред прочутите дворцови хубавици бе открил едно наистина красиво лице, чиято притежателка пееше най-добре от всички.
Дамата направи силно впечатление на философа и той се надигна от мястото си, за да наблюдава очарователното създание. Този път той отвори и двете си уши, за да чуе мелодичния й глас.
Дофината забеляза, че авторът на операта слушаше внимателно. По усмивката му и по смаяните му очи тя реши, че той намираше за задоволително изпълнението на прекрасните си арии. Дофината беше жена и й се искаше да получи комплимент. Затова тя се наведе към диригентския пулт и попита:
— Не е ли добре така, господин Русо?
Зашеметеният Русо беше зяпнал към сцената и не отговори. Очите му не се откъсваха от красивото момиче, което изобщо не си даваше сметка, че е обект на такова внимание.
— А! — възкликна дофината, като проследи погледа му. — Госпожица Дьо Таверне ли сгреши?
214
Всъщност преводът на граф Дьо Прованс също не е точен. Най-близкият превод е „властническа краткост“ или „заповедническа краткост“ — бел.прев.