Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Какво? — възкликнах. — Но...
Графът вдигна ръка.
— Не се притеснявай, дете! Предателят не знае, че хората на Ракоци охраняват всяка ваша крачка. Аластър планира перфектното убийство: след деянието му труповете много практично ще се изпарят във въздуха. — Засмя се. — При мен това няма да се получи, затова планира друга смърт за мен.
Просто страхотно.
Преди да успея да асимилирам новината, че така да се каже, сме дивеч за отстрелване, което не промени особено отношението ми към този бал, пъстроцветният първи секретар се завърна — отново бях забравила името му — с две чаши бяло вино. Зад него се влачеше още един стар познайник — дебелият лорд Бромптън. Той безмерно се зарадва да ни види отново, надвеси се над ръката ми и я целуна доста по-продължително, отколкото бе благоприлично.
— Ах, вечерта е спасена — извика той. — Толкова се радвам! Лейди Бромптън и лейди Лавиния вече ви видяха, но бяха задържани на дансинга. — Той така се засмя, че дебелият му тумбак се разтресе. — Беше ми възложено да ви заведа да танцувате.
— Много добра идея! — съгласи се графът. — Младите хора трябва да танцуват! На младини аз не съм пропускал нито една възможност.
Охо, започваше се. Сега идваше на ред на работата с двата леви крака и къде точно беше дясно проблема, който Джордано окачествяваше като „очебийна липса на ориентация“. Исках да излея виното на екс в гърлото ми, но Гидиън ми отне чашата и я връчи на първия секретар.
На дансинга вече се подреждаха за следващия менует. Лейди Бромптън ни помаха въодушевено, съпругът й изчезна в навалицата, а моят придружител ме намести тъкмо навреме за започването на музиката в редицата на дамите, или по-точно казано, между една рокля, извезана в златно, и една друга, извезана в зелено. Зелената принадлежеше на лейди Лавиния, както успях да установя с един поглед с периферно зрение.
Беше точно толкова хубава, колкото си я спомнях, а балната й рокля позволяваше да се надзърне твърде дълбоко в деколтето й, дори и за тогавашната доста разкрепостена мода. На нейно място, нямаше да смея да се наведа, но изглежда, лейди Лавиния не се притесняваше от това.
— Колко прекрасно, че ви виждам отново!
Тя ни отправи сияйна усмивка, особено на Гидиън, и веднага след това потъна в предхождащия танца реверанс. Последвах примера й и в мен започна да се надига паника, защото престанах да чувствам краката си.
Множество указания се защураха из главата ми и за малко да си затананикам „Лявото е там, където палецът е отдясно“, ала точно тогава при първото завъртане Гидиън мина покрай мен и странно, но краката ми сякаш от само себе си намериха ритъма.
Празничната мелодия, която оркестърът свиреше, изпълни залата до най-отдалеченото кътче и разговорите около нас заглъхнаха.
Гидиън постави лявата ръка на хълбока си и ми подаде дясната си.
— Този менует на Хайдн е прекрасен — каза той, повеждайки разговор с непринуден тон. — Знаеше ли, че този композитор за малко да се присъедини към пазителите? След около десет години по време на едно от посещенията му в Англия. Тогава е обмислял възможността да се засели в Лондон за постоянно.
— Не думай! — Затанцувах покрай него и наклоних глава леко встрани, за да не го изпусна от поглед. — Досега единственото, което знаех за Хайдн, е, че е мъчител на деца.
Или поне мен ме беше измъчвал, докато бях по-малка, когато Шарлот упражняваше сонатите му за пиано със същата ожесточеност, с която сега се бе заела да търси хронографа. Но нямах възможност да обясня това на Гидиън, защото междувременно от групички по четирима танцуващите се бяхме прегрупирали в голям кръг и трябваше да се концентрирам в движенията надясно.
Не можех да кажа на какво точно се дължи, но изведнъж всичко това започна истински да ме забавлява. Свещите хвърляха чудно хубав отблясък върху пищното вечерно облекло, музиката вече не звучеше толкова скучна и демоде, а съвсем подходяща, и навсякъде около мен танцуващите се смееха безгрижно. Дори перуките вече не ми се струваха толкова глупави и за миг се почувствах лека и свободна. Когато кръгът се разпръсна, се понесох към Гидиън, сякаш никога не съм правила нещо друго и той ме погледна така, все едно изведнъж сме се оказали сами в залата. В странното ми приповдигнато настроение не можех да направя нищо друго, освен да му се усмихна сияйно, пренебрегвайки предупреждението на Джордано никога да не показвам зъбите си в XVIII век. Поради някаква причина, изглежда, усмивката ми напълно извади от равновесие партньора ми в танца. Той пое протегнатата ми ръка, но вместо само леко да постави пръстите си под моите, ги стисна.