Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Погледнах го възмутено.
— По нея не, но може би в главата ти — отвърнах, промуших се покрай него и внимателно отворих вратата.
Бях се притеснила как ще се промъкнем незабелязано във фоайето, но когато се потопихме в суматохата и шума, предизвикани от гостите на бала, се запитах защо изобщо си направихме труда да дойдем от мазето. Вероятно по навик. Спокойно можехме да се приземим точно тук и никой нямаше да забележи.
Домът на лорд и лейди Пимпълботъм бе изключително разкошен — приятелят ми Джеймс не бе преувеличил. Под копринените тапети, орнаментите по стените, картините и отрупаните с кристални полилеи и стенописи тавани едва можех да разпозная доброто ми старо училище.
Подът бе покрит с мозайка и дебели килими и ми се стори, че по пътя за първия етаж има повече коридори и стълби, отколкото в моето време.
И беше претъпкано. Претъпкано и шумно. В наше време партито щеше да бъде закрито заради препълване на стаите или съседите щяха да дадат Пимпълботъм под съд заради нарушаване на нощната тишина и покой. А това беше положението едва във фоайето и коридорите.
Балната зала беше съвсем друга категория. Заемаше половината първи етаж и гъмжеше от хора, които стояха на групички или образуваха дълги редици по време на танците. Залата буквално бръмчеше от гласовете им като кошер с пчели, като това сравнение ми се стори прекалено неточно, защото децибелите сигурно достигаха тези на излитащ от Хийтроу* „Джъмбо Джет“**. Около четиристотин души трябваше да викат, за да се чуят, а на всичкото отгоре и двайсетчленният оркестър върху подиума се опитваше да вземе надмощие. Цялата тази картина се озаряваше от толкова много свещи, че автоматично се огледах за пожарогасител.
* Най-голямото летище във Великобритания и най-натовареното в световен мащаб; построено е през 1946 година. — Бел. ред.
** Ширококорпусен американски реактивен самолет, Боинг 747. — Бел. ред.
Накратко: соарето, което посетихме у Бромптън, сравнено с този бал, бе същото, като да сравниш парти в нощен клуб с чаените сбирки на пралеля Мади. Изведнъж разбрах откъде идваше изразът „пищен бал“.
Появата ни не предизвика особен интерес, особено на фона на непрестанно царящото влизане и излизане от залата. Въпреки това няколко бели перуки ни зяпнаха с любопитство и Гидиън хвана по-здраво ръката ми. Почувствах как бивам изучавана от главата до петите и изпитах непреодолимото желание още веднъж да се огледам в огледалото, дали все пак някоя паяжина не се е залепила погрешка за роклята ми.
— Всичко е наред — успокои ме спътникът ми. — Изглеждаш перфектно. — Прокашлях се смутено. Той се ухили надолу към мен. — Готова ли си? — прошепна.
— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах, без да се замисля.
Просто ми се изплъзна и за момент си припомних забавленията, които имахме, преди мръсникът така позорно да ме предаде. Е, не бяха чак кой знае какви забавления.
Няколко момичета започнаха да си шушукат, когато минахме покрай тях, но не бях сигурна дали обсъждаха роклята ми, или просто намираха Гидиън за страхотен. Вървях с изправен гръб, а перуката ми бе изумително добре закрепена и следваше всяко движение на главата ми, въпреки че откъм тежест вероятно можеше да се сравни със стомните за вода, които африканските жени носеха на главите си. Докато пресичахме залата, непрестанно се оглеждах за Джеймс. В крайна сметка това бе балът на родителите му — и той щеше да присъства, нали?
Гидиън, който стърчеше поне с една глава над повечето хора в залата, бързо откри граф Сен Жермен. Той стоеше свръхелегантно на едно тясно балконче и разговаряше с някакъв нисък мъж, облечен в шарени дрехи, който ми се стори смътно познат.
Без да се замислям много, приклекнах в дълбок реверанс, но в следващия момент съжалих, когато си припомних как по време на последната ни среща графът с нежен глас бе разбил сърцето ми на десетки хиляди малки парченца.
— Мили мои деца, точни сте до минутата — каза той и ни махна да се приближим.
На мен само ми кимна благосклонно (вероятно ми оказа чест, имайки предвид, че като жена аз съм надарена с коефициент на интелигентност, който едва стигаше от вратата на балкона до най-близката свещ), докато на Гидиън дари сърдечна прегръдка.
— Какво ще кажете, Олкот? Можете ли да разпознаете нещо от мен в чертите на този хубав млад мъж?
Облеченият като папагал мъж поклати усмихнато глава. Той не само бе напудрил тясното си дълго лице, ами бе намазал бузите си и с руж, приличаше на някакъв клоун.