Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Двете стари моми до мен въздъхнаха с копнеж. Рязко се изправих. Наистина нямаше нужда да си причинявам това. Не зърнах ли току-що червения редингот на Джеймс да изчезва през единия от изходите? Реших да го последвам. В крайна сметка това бе домът му, а освен това и моето училище — все щях да го намеря. И тогава щях да се опитам да му обясня онова с Хектор.
При напускането на залата хвърлих още един поглед към лорд Аластър, който продължаваше да стои на същото място и не изпускаше графа от очи. Неговият призрачен приятел размахваше кръвожадно сабята си и без съмнение хриптеше изпълнени с ненавист думи. Никой от тях не ми обръщаше внимание. Затова пък, изглежда, Гидиън забеляза бягството ми. В редиците на танцуващите настъпи суматоха. По дяволите! Обърнах се и се стрелнах навън по най-бързия начин. В коридорите осветлението бе по-скоро сумрачно, но продължаваха да се тълпят множество гости.
Останах с впечатлението, че много двойки си търсеха усамотени местенца, а точно срещу балната зала се намираше нещо като игрален салон, в който се бяха оттеглили някои господа и през наполовина отворената врата се кълбеше цигарен дим.
Стори ми се, че видях червения редингот на Джеймс да завива зад ъгъла и се затичах след него толкова бързо, колкото позволяваше роклята ми. Когато стигнах следващия коридор, от него нямаше и следа, което означаваше, че сигурно се е шмугнал в някоя от стаите. Отворих най-близката врата и после бързо я затворих, когато лъчът светлина освети отоманка, пред която коленичеше мъж (не беше Джеймс!), който тъкмо бе зает със свалянето на жартиерите на една дама. Е, ако в случая можеше да се говори за дама. Ухилих се леко, докато се насочвах към следващата врата. Всъщност гостите на това парти не се различаваха особено от тези в моето време.
В коридора зад мен се чуха гласове.
— Но защо тичате толкова бързо? Толкова ли не можете да оставите сестра си за пет минути сама?
Нямаше никаква грешка, това бе лейди Лавиния.
Втурнах се като светкавица в най-близката стая и се облегнах от вътрешната страна на вратата, за да си поема дълбоко въздух.
Страхливецът мре приживе сто пъти;
храбрецът вкусва от смъртта веднъж.
От всички чудеса на този свят
най-чудното за мен е туй, че може
човек да се страхува от смъртта,
когато знае, че е неизбежна тя...*
УИЛЯМ ШЕКСПИР
„ЮЛИЙ ЦЕЗАР“, ВТОРО ДЕЙСТВИЕ,
ВТОРА СЦЕНА
* Превод Валери Петров. — Бел. прев.
Глава 9
Помещението не беше тъмно, както очаквах, а се осветяваше от няколко свещи, които разкриваха шкаф за книги и бюро. Явно се бях озовала в нещо като кабинет.
И не бях сама.
На стола зад бюрото седеше Ракоци, а пред него се мъдреха чаша и две бутилки. Едната съдържаше искряща червеникава течност, приличаща на червено вино, а другата — крехка, тумбеста колба, която бе пълна със съмнителна мръсносива субстанция. Шпагата на барона лежеше напреки върху бюрото.
— Ама че бързо се получи — каза Ракоци и гласът му със силния източноевропейски акцент прозвуча малко неясно. — Тъкмо си пожелах да срещна ангел и ето че райската порта се отвори и ми бе изпратен най-миловидният ангел, който Раят може да предложи. Тази чудесна отвара тук надминава всичко, което някога съм опитвал.
— Вие не трябва ли... ъъъ... да бдите от сенките над нас или нещо такова? — попитах аз.
Почудих се дали не е по-добре да напусна помещението, въпреки опасността да попадна право в ръцете на Гидиън. Дори когато бе трезвен, Ракоци ми се струваше зловещ. Ала, изглежда, думите ми го накараха малко да се опомни. Той сбърчи чело.
— А, това сте вие! — рече той с все още неясен глас, но видимо по-малко щастлив. — Никакъв ангел, само едно глупаво момиченце. — С едно-единствено ловко движение, почти толкова бързо, колкото едно мое мигване, той бе грабнал колбата от бюрото и с нея се приближи към мен. Само един бог знаеше каква гадост имаше вътре, но изглежда, тя по никакъв начин не бе нарушила способността му да се движи. — Но едно много красиво, глупаво момиченце. — Той вече толкова се беше приближил, че дъхът му ме облъхна. Миришеше на вино и още нещо натрапчиво, непознато. Със свободната си ръка погали бузата ми, а после прокара грубия си палец по долната ми устна. Бях се смразила от ужас. — Обзалагам се, че тези устни никога не са извършвали нещо забранено, нали? Една глътка от чудодейната отвара на Олкот ще промени това.