Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Той се ухили дръзко и без много шикалкавене се стрелна към кучетата, които се откъснаха от поводите си и побягнаха с подвити опашки.
— Гуендолин, замечта ли се нещо? — Гидиън ми подаде ръка. — Имам предвид, госпожице Грей, моля, бихте ли ме последвали в 1782 година.
— Можеш да забравиш за това. Ще започна с преструвките чак като се озовем там — прошепнах тихо, за да не ме чуят господин Джордж и господин Уитман, които вървяха пред нас. — Преди това ще огранича физическия контакт с теб до минимум, ако нямаш нищо против. Освен това тук всичко ми е познато, все пак това е моето училище.
А през този петъчен следобед то бе като изоставено. Във фоайето срещнахме директор Гилис, който влачеше зад себе си голф количка и вече бе сменил костюма си с карирани панталони и тениска с якичка. Но не можа да се стърпи да не поздрави сърдечно „любителската театрална трупа на нашия скъп господин Уитман“. И то всеки един поотделно — чрез ръкостискане.
— Като голям радетел на изкуството, за мен е удоволствие да предоставя нашето училище за репетициите ви, за времето, през което вашето помещение не може да бъде използвано. Какви великолепни костюми! — Когато стигна до мен, се сепна. — Охо! Но това лице ми е познато. Ти си едно от лошите момичета с жабата, нали?
Насилих се да се усмихна.
— Да, директор Гилис — отвърнах.
— Е, радвам се, че си открила такова хубаво хоби. Сега сигурно няма да ти хрумват повече такива подли идеи. — Той се усмихна покровителствено любезно на всички. — Пожелавам ви много успехи или каквото там се пожелава в театъра, късмет, успех и стискам палци...
В добро настроение отново, ни помаха, а после изчезна заедно с количката си през вратата — навън към почивните дни. Загледах се след него с известна завист. По изключение, бих си сменила мястото с него, дори и ако това означаваше да се превърна в застаряващ плешивко с карирани панталони.
— Лошото момиче с жабата? — повтори Гидиън по пътя надолу към подземната художествена галерия и ме погледна с любопитство отстрани.
Изцяло се бях концентрирала в това, да повдигна достатъчно шумолящите поли на роклята ми, за да не се спъна в тях.
— Преди няколко години двете с приятелката ми Лесли бяхме принудени да сложим една прегазена жаба в супата на наша съученичка. Директор Гилис все още ни се сърди за това.
— Били сте принудени да сложите жаба в супата на ваша съученичка?
— Да — отвърнах и го удостоих с високомерен поглед. — По педагогически причини човек е принуден да прави неща, които изглеждат странни за страничния наблюдател.
В мазето, точно под един изрисуван на стената цитат от Едгар Дега — Една картина трябва да бъде сътворена със същото чувство, с което престъпникът извършва деянието си — около хронографа вече се бяха събрали обичайните заподозрени: Фолк де Вилърс, господин Марли и доктор Уайт, който подреждаше върху една от масите медицински пособия и превързочни материали. Бях радостна, че оставихме в Темпъл поне Джордано, който вероятно все още стоеше на входните стълби и кършеше ръце.
Господин Джордж ми намигна.
— Току-що ми хрумна една добра идея — прошепна той. — Ако изпаднеш в затруднение и не знаеш какво да правиш, просто изпадни в безсъзнание. Жените по онова време постоянно са припадали, ала никой не може да каже със сигурност дали заради стегнатите корсети, или заради лошия въздух, или просто защото така им е било угодно.
— Ще го имам предвид — отвърнах и се изкуших веднага да изпробвам съвета на господин Джордж.
За съжаление, изглежда, Гидиън прозря намеренията ми, защото ме хвана за ръката и леко се подсмихна.
В това време Фолк вече разгъваше хронографа и когато ми махна да отида при него, се примирих със съдбата си, но не и без да отправя молитва към небето лейди Бромптън да е издала тайната на специалния си пунш на добрата си приятелка, уважаемата лейди Пимпълботъм.
Имах бегли представи за това, какво представлява един бал, а за исторически бал — абсолютно никакви. Затова вероятно не беше чудно, че след видението на пралеля Мади и сънищата ми от тази нощ очаквах нещо средно между „Отнесени от вихъра“ и опияняващите празненства от филма „Мария-Антоанета“, като хубавата част от съня ми бе, че изумително много приличах на Кирстен Дънст*.