Каменният кръг [bg]

— Сигурна съм, че бульонът е превъзходен — уверих го аз. — Просто той не може да задържи нищо.

Мърфи изсумтя със съмнение, обърна се и внимателно изля остатъците от бульона в едно от многото котлета, които вдигаха пара денонощно на огъня.

Смръщи се ужасяващо, прокара ръка през рядката си руса коса, отвори един шкаф, затвори го, а после се наведе да рови в едно сандъче с провизии, като мърмореше под нос.

— Може би малко сухар? Сухо май трябва да е. Или с малко оцет; туршийка може би…

Гледах с интерес как огромните като наденици пръсти ровят сръчно из сандъка, вадят продукти и ги нареждат на поднос.

— Ето, опитайте това — каза той и ми подаде подноса. — Нека посмуче кисели краставички, но не му давайте да отхапе. После да отгризне малко сухар — още не е хванал гъгрици май, — но да не пие вода с него. После да отхапе краставичка, да я сдъвче хубаво, да тръгне слюнката, пак сухар и тъй да продължава. Като задържи това, да продължи с яйчения крем, който е съвсем пресен, от вечерята на капитана снощи. После, ако го задържи… — Гласът му ме изпроводи навън, като продължаваше да изброява храни… — пържена филийка с козе мляко…

— … силабъб с уиски и едно хубаво яйце… — гърмеше по коридора, докато взимах завоя с подноса и внимателно прекрачвах господин Уилъби, който все още клечеше в ъгъла до вратата на Джейми като малко синьо кученце.

Щом влязох в каютата обаче, видях, че кулинарните умения на Мърфи пак ще отидат на халос. Както често става при болните хора, Джейми бе успял да превърне всичко около себе си в депресираща бъркотия. Малката каюта смърдеше и беше задушно, койката бе закрита с платно, за да спира светлината и въздуха, и бе затрупана с купчина влажни одеяла и непрани дрехи.

— Ставай, скъпи — казах ведро. Оставих подноса и дръпнах импровизираната завеса, която се оказа една от ризите на Фъргъс. Цялата светлина влизаше от голяма призма вградена в палубата отгоре. Тя озари койката и разкри сивкавобледо лице и ужасно настроение.

Той съвсем леко открехна единия си клепач.

— Махай се — рече и пак го затвори.

— Нося ти закуска — казах твърдо.

Окото пак се отвори, студено синьо.

— Не споменавай тази дума пред мен.

— Ще го наречем обяд тогава. И без това е късно. — Дръпнах един стол до него, взех една кисела краставичка и я поднесох подканващо под носа му. — Ще трябва да я смучеш.

Бавно се отвори и другото око. Той не каза нищо, но двете сини очи се извъртяха, спряха на мен с изражение на такава ярост, че аз бързо отдръпнах краставичката.

Клепачите пак се спуснаха бавно.

Огледах смръщена пораженията. Той лежеше по гръб, със свити колене. Макар че вградените койки бяха по-стабилни от люлеещите се хамаци на екипажа, те бяха предназначени за обикновени пътници, които — ако се съдеше по размерите на койките — трябваше да са със скромния ръст от метър и шейсет.