Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Не се дръж като пълен тъпак, Ранд. Иди при нея! Поговори й!
— Защо? — сопна се той. — Вече знам на кое от двете й писма да вярвам. Така е по-добре. Сега тя е в безопасност. Не е застрашена от никой, който иска да удари по мен. Не е застрашена от самия мен! Така е по-добре! — Но закрачи между двете редици столове пред Драконовия трон, стиснал юмруци, с поглед, по-навъсен от черните облаци отвъд стъклата, сипещи над Кайриен нова снежна пелена.
Мин се спогледа с Федвин Мор, който стоеше до вратите с врязаните по тях слънца. Девите вече пускаха всеки, който не представляваше явна заплаха, без предупреждение, но онези, които Ранд не искаше да види тази заран, щеше да ги върне якият момък. Той вече носеше и Дракона, както и Меча на яката си, и Мин знаеше, че е виждал вече повече битки — повече ужас — от повечето мъже, три пъти по-стари от него — но все пак си беше момче. А днес, както мяташе неспокойни погледи към Ранд, изглеждаше още по-млад. Според нея мечът все още не му отиваше.
— Преродения Дракон е човек от плът и кръв, Федвин — каза тя. — И като всеки мъж се муси, защото си мисли, че една жена не иска да го види повече.
Момчето се опули и подскочи като ощипано по задника. Ранд млъкна и я изгледа намусено. Единственото, което й попречи да се разсмее, беше, че знаеше, че крие болка, не по-малко истинска от тази, както ако го бяха пронизали с нож. Както и съзнанието, че щеше да е също толкова наранен, ако тя бе направила това, което му бяха причинили. Не че при първата възможност на мястото на Елейн тя самата нямаше да му смъкне знамената, но проблемът си оставаше. Ранд отначало се беше слисал от новините, които Таим му бе донесъл от Кемлин призори, но скоро след като Таим си замина, той престана да гледа като ударен с брадва бивол и започна… Това!
Тя стана, оправи бледозеленото си сетре, скръсти ръце под гърдите си и го погледна в очите.
— Какво друго може да е? — каза Мин кротко. Е, постара се поне да е кротко и почти го докара. Обичаше го, но след сутрин като тази беше готова така да го зашлеви през ушите, че да му звъннат. — За Мат изобщо не спомена, а не знаеш дали дори е жив.
— Мат е жив — изръмжа Ранд. — Щях да знам, ако е умрял. Какво искаш да кажеш, че се… — Челюстите му се стиснаха, сякаш не можеше да се насили да го изрече.
— Че се мусиш — помогна му тя. — Скоро ще започнеш и да се цупиш. Някои жени смятат, че мъжете са по-хубави, когато се цупят. Аз обаче не съм от тях. — Е, май прекали. Лицето му помръкна и дори не се изчерви. — Нима не се обърна наопаки само и само да си сигурен, че тя ще получи трона на Андор? Който й се полага по право, бих добавила. Не каза ли, че искаш Андор да остане цял, а не да се разкъса като Кайриен или Тийр?
— Казах! — изрева Ранд. — И сега е неин, а тя иска да се махна! Много добре, казвам аз! И не ми казвай пак да съм престанел да викам! И не ми казвай, че… — Осъзна, че е права, и стисна зъби. От гърлото му излезе тихо ръмжене. Мор заоглежда едно от копчетата на куртката си. Тази сутрин, откакто започна свадата им, младежът често проявяваше интерес към тази част от облеклото си.
Мин запази лицето си спокойно. Нямаше да го удари, пък и беше прекалено голям за плесници.
— Андор е неин, точно както ти го искаше — каза тя. Спокойно. Почти. — Никой от Отстъпниците няма да й посегне, след като ти скъса знамената и ги свали. — Опасен блясък лумна в сиво-сините му очи, но тя продължи: — Точно както го искаше. А и нямаш причина да мислиш, че се е съюзила с враговете ти. Андор ще последва Преродения Дракон, и ти го знаеш. Така че единствената причина да подсмърчаш е защото си мислиш, че тя не иска да те види. Тогава иди сам при нея, глупак такъв! — Следващото й беше най-трудно да го изрече. — Преди да си успял да кажеш и две думи, тя вече ще те целува. — Светлина, та тя обичаше Елейн почти толкова, колкото обичаше и Ранд — може би точно толкова, но по много различен начин — но как една обикновена жена да се състезава с красива златокоса кралица, която има зад гърба си цяла могъща държава?
— Аз не съм… ядосан — отвърна намусено Ранд. И отново закрачи из стаята. Мин се замисли дали наистина да не го изрита по задника. И то здраво.
Една от вратите се отвори, за да пропусне сбръчканата белокоса Сорилея, която избута Мор настрана още докато той поглеждаше към Ранд да разбере дали да я пусне. Ранд отвори уста — ядосано, каквото и да твърдеше — но още пет жени в дебели черни роби, овлажнели от стопения сняг, нахлуха след Мъдрата в стаята, свели очи към пода, с дълбоки гугли, който не скриваха напълно лицата им. Стъпалата им бяха увити в парцали.
Мин настръхна. Пред очите й затанцуваха образи и аури, заизчезваха и отново заизникваха около шестте жени, както и около Ранд. Беше се надявала, че той вече е забравил за съществуването на тези петте. Какво, в името на Светлината, беше намислила проклетата старица?