Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Какво… — почна тя колебливо, но се отказа от безсмисле ния въпрос. Всеки глупак можеше да види какво е станало. — Кой? — попита тя вместо това.
Покрити с прах, с разрошени коси и с раздрани дрехи, двамата мъже сякаш се бяха търкаляли по коридора. Стори й се, че са поне на десетина крачки по-далече от вратите, отколкото бяха преди да се случи всичко това. От там, където до скоро имаше врати. В далечината се надигнаха тревожни викове и заотекваха по околните коридори. Никой от двамата не й отговори.
— Мога ли да ти се доверя, Мор? — попита Ранд. Федвин срещна погледа му открито и кратко отвърна: — Можете, с живота си, милорд Дракон.
— Ето това ти поверявам — каза Ранд. Пръстите му погалиха брадичката й и после той рязко се изправи. — Пази я с живота си, Мор. — Твърд като стомана беше гласът му. Мрачен като смъртта. — Ако все още са в палата, ще те усетят, ако се опиташ да направиш Праг, и ще ударят преди да си го свършил. Не преливай, освен ако нямаш изход, но бъди готов. Отведи я в отделенията за слугите и убий всеки и всичко, което се опита да се добере до нея. Всеки!
С един последен поглед към нея — о, Светлина, всеки друг път Мин щеше да си помисли, че може да умре щастлива, след като е видяла този поглед в очите му! — той се затича надалеч от руините. Далече от нея. Който се бе опитал да убие него, щеше да подгони него.
Мор я потупа по рамото с прашната си ръка и й се усмихна по момчешки.
— Не бой се, Мин. Ще се погрижа за теб.
Но кой щеше да се погрижи за Ранд? „Мога ли да ти се доверя?“, бе попитал той това момче, един от първите, дошли да поискат да се научат. Светлина, него кой щеше да опази?
Щом зави на ъгъла, Ранд се опря с ръка на стената, за да сграбчи Извора. Пълна глупост — да не иска Мин да го види как залита, след като някой се беше опитал да го убие, но си беше така. Не беше просто „някой“. Мъж беше, Демандред или може би Ашмодеан, най-сетне завърнал се. А може би и двамата — доловил беше нещо странно — сякаш сплитът беше дошъл от две различни посоки. Усетил беше преливането твърде късно, за да може да направи нещо. Щеше да загине в покоите си. Но не и Мин, не, не и Мин. Елейн повече можеше да приеме, както се бе обърнала срещу него. О, Светлина!
Той сграбчи Извора и сайдин потече през него с разтапящ мраз и смразяващ зной, с живот и сладост, с гадост и смърт. Стомахът му се сгърчи и коридорът пред него се раздвои. За миг му се стори, че вижда лице. Не с очите си; в главата си. Мъж, потрепващ и непознаваем, изчезна. И Ранд се понесе сред Празнотата, опустошен и празен, и изпълнен със Силата.
„Не ще победиш — рече той на Луз Терин. — И да загина, ще загина аз!“
„Трябваше да отпратя Илиена — прошепна в отговор Луз Терин. — Тя трябваше да оцелее.“
Ранд изтласка гласа встрани, оттласквайки се от стената, и се плъзна през коридорите на палата колкото може по-крадешком — пристъпваше леко, плъзгаше се покрай стените с провесените по тях гоблени, покрай обкованите със златен варак ракли и позлатените рафтове, отрупани с крехък златист порцелан и костени статуетки. Очите му шареха в двете посоки да засекат нападателите. Нямаше да се задоволят, докато не намерят тялото му, но и щяха да са особено предпазливи, подхождайки към стаите му, в случай че се е спасил поради някакво тавиренско завихряне на съдбата. Щяха да изчакат да видят дали ще се размърда. В Празнотата той толкова се беше слял със Силата, колкото можеше да понесе който и да е, без да загине. В Празнотата, също като с меч в ръка, той се беше слял с всичко наоколо.
Панически викове и шум се надигаха от всички страни, някои питаха какво е станало, други викаха, че Преродения Дракон сигурно вече е полудял. Възелът на безсилие в тила му, който беше Аланна, не му донесе голяма утеха. Тя се намираше сега извън палата, още от призори, навярно дори отвъд стените на града. Дощя му се и Мин да е някъде навън. Понякога зърваше мъже и жени по един или друг коридор, слуги в черни ливреи най-вече — тичаха, падаха, изправяха се залитайки и се затичваха отново. Не го виждаха. Със Силата в себе си, той можеше да чуе всеки шепот. Включително и шепота на собствените си ботуши.
Опрян в стената до някаква дълга маса, отрупана с порцелан, той бързо запреде около себе си Огън и Въздух и остана съвсем неподвижен, увит в „Нагъната светлина“.
Появи се цял поток от забулени Деви и притичаха покрай него, без да го забележат. Към покоите му. Не можеше да им позволи да го придружат; беше им обещал, но да им позволи да се сражават, а не да ги поведе на заколение. Намереше ли Демандред и Ашмодеан, единственото, което Девите можеха да направят, бе да загинат, а вече го чакаха още пет имена, които трябваше да научи и да добави към списъка. Сомара от Коси връх на клана Дарайн вече бе там. Обет, който бе длъжен да даде, обещание, което трябваше да спази. Само заради това обещание заслужаваше да умре!