Повелител на сенките [bg]

— Очакваш ли с нетърпение заседанието? — попита Мануел. Беше напъхал ръце в джобовете си, мръснорусата му коса бе артистично разрошена. Ема се учуди, че не си подсвирква.

— Никой не очаква заседанията с нетърпение — отвърна тя. — Те са необходимо зло.

— Не бих казал никой. Зара обожава заседанията.

— Изглежда, си пада по всякакви видове мъчения.

Мануел се обърна и пое заднешком по коридора. Намираха се в един от по-големите коридори, построени след като Гард беше изпепелен в Тъмната война. — Някога мислила ли си да станеш центурион?

Ема поклати глава.

— Не ти разрешават да имаш парабатай.

— Винаги съм си мислел, че това с Джулиън Блекторн е от съжаление — подхвърли Мануел. — Искам да кажа, виж се само. Ти си готина, способна, ти си Карстерс. Джулиън… прекарва цялото си време с малки дечурлига. Той е седемнайсетгодишен старец.

Ема се зачуди какво ли ще стане, ако метне Мануел през един от прозорците. Вероятно би забавило заседанието.

— Просто казвам. Дори ако не искаш да отидеш в Сколоманса, би могла да бъдеш страшно полезна на Кохортата. Ние сме бъдещето. Ще видиш. — Очите му блестяха и за миг те вече не бяха развеселени и шегуващи се. Това бе блясъкът на истински фанатизъм, и Ема се почувства изпразнена отвътре.

Бяха стигнали до вратата на Залата. Наоколо нямаше никого; Ема се протегна и изрита краката на Мануел изпод него. Той политна и се сгромоляса на земята, само за да се надигне на лакти с яростен вид миг по-късно. Ема се съмняваше, че го е наранила, освен може би там, където се намираше достойнството му… което и целеше.

— Оценявам предложението ти — заяви, — но ако да се присъединя към Кохортата, означава да прекарам живота си, забутана навръх някаква планина с цял куп фашисти, предпочитам да си живея в миналото.

Чу как Мануел изсъска нещо не особено приятно на испански, докато тя прекрачваше прага и влизаше в залата. Отбеляза си наум да помоли Кристина да й го преведе, когато й се удаде възможност.