Колието на кралицата

Заяви също, че върховният съд е уведомен за аферата и тя щяла да каже цялата истина само в присъствие на господин кардинала и в зависимост от обвиненията, които той отправи срещу нея. Господин Дьо Бретьой заяви, че кардиналът приписва всичко на нея.

— Всичко ли? — попита Жана. — Дори кражбата?

— Дори кражбата.

— Благоволете да отговорите на кардинала — рече хладно Жана, — че го моля да не се уповава повече на лошата си защитна система.

Това беше всичко. Ала господин Дьо Бретьой не беше доволен. Трябваха му някои интимни подробности. Неговият здрав разум му говореше, че са нужни причини, за да подтикнат кардинала към толкова дързости спрямо кралицата, а кралицата — за да изпитва толкова гняв срещу кардинала. Трябваше да се изяснят всички показания, които граф Дьо Прованс бе събрал и разнасял като мълва.

Пазителят на държавния печат бе умен човек, знаеше какво може да въздейства на жените. Той обеща всичко на госпожа Дьо ла Мот, ако тя обвинеше неопровержимо някого.

— Внимавайте — каза й той, — като не казвате нищо, вие обвинявате кралицата, внимавайте, ако упорствате, ще бъдете осъдена за оскърбление на държавния владетел, а това значи позор, бесило!

— Аз не обвинявам кралицата — отвърна Жана, — но защо обвиняват мен?

— Ами обвинете някого — каза неумолимият Бретьой, — само така ще спасите себе си.

Тя се затвори отново в предпазливо мълчание и първата среща между нея и пазителя на държавния печат не донесе никакъв успех. Но вече се носеше слух, че доказателствата били налице, че диамантите били продадени в Англия, където господин Дьо Вилет бил арестуван от агентите на господин Дьо Вержен.

Първото изпитание, което Жана трябваше да издържи, бе ужасно. Изправена очи в очи пред Рето, когото сигурно смяташе за свой съюзник до смърт, тя с ужас го чу да признава смирено, че бил фалшификатор, че написал разписка за диамантите, писмо на кралицата, че подправил едновременно и подписите на бижутерите, и подписа на Нейно величество. Запитан защо е извършил тези престъпления, той отговори, че това станало по молба на госпожа Дьо ла Мот. Смаяна, разгневена, тя отрече, бранеше се като лъвица и заяви, че никога не е виждала, нито познава господин Рето дьо Вилет.

Но и тук получи два съкрушителни удара — две показания я смазаха. Първото беше на един кочияш на фиакър, издирен от господин Дьо Кросън. Той заяви, че в деня и часа, посочени от Рето, закарал една облечена по такъв начин дама на улица „Монмартър“. Коя можеше да бъде дамата, загърната с такава тайнственост и взета от кочияша в квартал Маре, освен госпожа Дьо ла Мот, която живееше на улица „Сен Клод“? А как можеше да бъде отречена близостта, която съществуваше между двамата съучастници, когато един свидетел твърдеше, че в навечерието на Сен Луи видял господин Рето дьо Вилет — можело да го познаят по бледото и неспокойно лице — на седалката на пощенска кола, от която слязла госпожа Дьо ла Мот?