Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Червената маска ги превъзхождаше в изненадите. Вече го беше доказал и щеше да е глупаво да се очаква внезапна промяна, драматичен провал в коварствата му. И все пак дали беше въпрос на търсене на битка по изгрев-слънце? Прекалено лесно изглеждаше.
Атри-Преда се приближи и каза тихо:
— Надзорник, бих искала да пратя вашите едури навън. Трябва да разбера какво прави той.
Сепнат, Брол в първия миг не отвърна нищо.
Тя с право го изтълкува като неодобрение.
— Вашата раса сте по-пригодни да виждате в тъмното. Не е ли така? Определено сте по-добри от нас, ледериите. Но по-важното е, че сте по-добри от оулите.
— А кучетата им, Атри-Преда? Те ще ни подушат, ще ни чуят — и ще разбудят нощта. Също като вашите войници — продължи той, — моите са на позиция, срещу високите треви, и очакват врагът да се появи всеки момент.
Тя въздъхна.
— Да, разбира се.
— Той си играе с нас — каза Брол Хандар. — Иска да гадаем ходовете му. Иска умовете ни да са изтръпнали от умора на заранта и това да забави възможността ни да реагираме, да отвръщаме припряно. Червената маска иска да сме объркани — и успя.
— Мислиш ли, че не знам всичко това? — изсъска тя.
— Атри-Преда, в момента вие не вярвате дори на своите магове — на преградите, които се поставили да ни пазят тази нощ. Нашите войници трябваше да спят.
— Ако имам причина да не съм уверена в маговете си — отвърна сухо Биват, — то тя е основателна. Вашият К’риснан също не ме е впечатлил досега, Надзорник. Макар че дарбата му на лечител се оказа повече от задоволителна.
— Казвате го едва ли не с негодувание.
Тя махна пренебрежително, обърна се и закрачи отново.
Притеснен командир, и още как.
Червената маска сигурно беше доволен.
Ток се наведе над конския врат. Яздеше без седло и усещаше топлината на животното, а острата му, но приятна миризма изпълни ноздрите му, когато го остави да направи още една крачка напред. От височината на конското рамо виждаше малко над линията на хребета вляво.
Ниските отбранителни насипи се виждаха като гърбици на пресни гробове по равното от тази страна на ледерийския лагер. Сменяха стражата — звънът на камбаните се чуваше съвсем ясно, — а това означаваше, че поредният идеален момент за атака е изтекъл.
Ток изобщо не беше военен гений, но беше убеден, че тази нощ не може да е по-идеална, от гледна точка на оулите. Противникът им беше смутен, изтощен и изнервен. Но вместо да даде сигнал за атака, Червената маска изтощаваше воините си, като ги пращаше насам-натам като че ли с единствената цел да вдигат прах, който никой дори нямаше да види. Никаква команда за начало на сблъсъка. Никакво масирано струпване на сили за внезапен удар по ледерийския лагер. Нямаше ги дори жилещите залпове от стрели, да западат със съсък в тъмното.
Той мислеше, че разбира причината за тази колебливост на Червената маска. Ледерийските магове. Съгледвачите му бяха видели с очите си смъртоносната магия, готова да посрещне атаката на оулите. Донесли бяха за изпепелена земя, за камъни, цепещи се в убийствения зной, и тези разкази се разпространяваха бързо, забиваха в армията шипа на страха. Проблемът беше прост. Тук, на това място, Червената маска нямаше отговор на тази магия. И Ток вече вярваше, че Червената маска скоро ще подаде сигнал за оттегляне, колкото и оскърбително да беше. Без проливане на кръв, без битка, но все пак поражение.
Конят му, без да го кара, направи още една стъпка, навел глава, за да може да поскубва от тревата. Ако това продължеше дълго, червата му щяха да се стегнат на възли.
„Водим те на заколение без никакво колебание. И да, някои от вас го харесват, копнеят за онази суматоха, за миризмата на кръв и насилието. И ние споделяме с вас, скъпо ми конче, странното си безумие. Но кой ни съди за това престъпление срещу теб и твоята порода? Никой.“
„Освен ако вие, конете, си нямате бог.“
Замисли се дали няма поезия в това. „Но стиховете, които ни напомнят за най-грозните ни черти, никога не са популярни, нали? Най се харесват монотонните лъжи за герои и велики подвизи. Измамната утеха в песента за нечия чужда храброст и увереност. Та да можем да се къпем в праведния им блясък и така да се чувстваме извисени на свой ред.“
„Да, ще остана с тези лъжи. Защо не? Всички го правят.“
„А на тези, които не го правят, им казват, че много мислят. Ха, ето ти една достатъчно страховита атака, която да сплаши всяка готова на риск душа. Виж ме как треперя.“
Конят му чу тихо цвилене някъде отдясно и какъвто и език да споделяха животните, звукът явно означаваше повик, защото вдигна глава и бавно тръгна натам.