Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Ездачи се изливаха на порой покрай Ток редом със самотни коне, понесени от вихъра на паниката. Прах жилеше единственото му око, прах запълзя в гърлото му, сенки се гърчеха около него в своята лична война на светлина и мрак, а магиите изригваха, търкаляха се напред и гаснеха сред облаци пепел.
А след това Ток се озова сам, все още със заредена стрела, сред опустялата земя отсам загражденията. Загледан как нова вълна от магия се излива встрани от него, подгонила бягащите оули.
И преди да е успял да помисли каквото и да било, се усети, че препуска с все сила зад тази смъртоносна вълна, сред нажежения въздух в дирята на магията — и там, на шестдесет крачки от себе си, сред множеството настъпващи войници, видя мага. Беше стиснал юмруци и сила изригваше от тях в поредната унищожителна вълна, надигнала се, за да го посрещне.
С едно око или не, виждаше ясно проклетия маг.
Невъзможен изстрел, както подскачаше на гърба на коня. Животното вдигна рязко глава, изведнъж усетило смъртната опасност.
Прошарена от сребристи жилки, силата напираше точно към тях.
Ток — вече препускаше в галоп, обезумял като всеки друг глупец в тази нощ — видя вляво от себе си дълъг изкоп — вероятно лагерните нужници — и подкара животното право натам, а магията се сбираше по пътя си и връхлиташе право към него, отдясно.
Конят видя изкопа, прецени бързо ширината му, след това се изпъна, миг преди да събере сили за скока.
Ток усети как животното под него се вдигна, понесе се във въздуха — и в този единствен миг всичко бе неподвижно, всичко плавно, и в този единствен миг Ток се извърна, притиснал колене в раменете на коня, изпъна лъка, прицели се — проклинаше този плосък, едноок свят, който му беше останал — и пусна стрелата с каменния връх.
Конят се приземи и Ток се люшна напред, с лъка в дясната ръка и с лявата вкопчен отчаяно в мускулестия врат — а зад тях и вдясно зноят на вълната напираше все по-близо, по-близо…
Конят изцвили, понесе се напред. Ток се задържа.
И усети лъха на хладния въздух зад себе си. Рискува да погледне през рамо.
Магията беше замряла. Зад нея, в първата редица на настъпващите — вече спрели и струпани на място — ледерийски бойци нечие тяло се смъкваше на колене. Тяло без глава; врат, от който бълваше не кръв, а нещо като дим…
Взрив? Взрив ли беше имало — глух тътен, разтърсил въздуха — да, май това беше чул…
Овладя коня, хвана вързаните за лявата си китка юзди и подкара уплашеното животно назад към възвишението.
Въздухът вонеше на опечено месо. Нови мълнии огряха нощта. Псета ръмжаха. Войници умираха. А от конницата на Масарч, щеше по-късно да разбере Ток, половината нямаше да видят зората.
Високо горе публиката от немигащи звезди беше видяла достатъчно. И небето избледня, изцедено сякаш от всичката кръв, изцедено от сетната капка живот.
Немилостивото слънце изгря в утринното небе и освети гъстата люта пепел от изгорени човешки тела, коне и псета. И касапницата от току-що завършилото сражение. Брол Хандар вървеше почти изтръпнал покрай източния край на опустошения лагер. Стигна до Атри-Преда и свитата й и спря.
Тя беше слязла от коня си. Беше коленичила до един труп отсам насипите, където някой явно обезумял оул бе решил да нападне. Брол се зачуди колко ли от тях са загинали тук от ледерийската магия. Всички до един навярно. Стотици със сигурност, може би хиляди — нямаше как да се разбере при тези последици, нали? Шепа ситна пепел за цял един човек. Две шепи — за кон. Половин — за псе. Толкова.
Приближи се и спря срещу Биват и трупа — обезглавен, както се оказа.
Тя вдигна очи и може би заради ярката слънчева светлина или от полепналата прах — но лицето й беше по-бледо от всякога.
Брол огледа безглавото тяло. Един от маговете.
— Знаете ли кой би могъл да е направил това, Надзорник? — попита дрезгаво Биват.
Той поклати глава.
— Може би магията му се е върнала към него, изтървана от контрол…
— Не — прекъсна го тя. — Беше стрела. От самотен стрелец, дръзнал да надбяга… да се вреже между… Надзорник, стрелец, който язди без седло, пуска стрелата си, докато конят му прескача изкоп…
Взираше се в него невярващо и сякаш го предизвикваше да направи нещо друго, вместо само да клати глава. На него също му бе омръзнало от това. Беше загубил воини през изтеклата нощ. Псета, връхлитащи от високите треви. Псета… и две Кечра — две, съществата бяха само две, нали? Същите, които беше видял и преди. Само едното с онези мечове на ръцете.
Мечове, които бяха посекли неговия К’риснан на две, единият замахнал от едната страна, другият — от противоположната. Не че остриетата се бяха срещнали. Лявото беше ударило по-високо, горе от рамото до малко под гръдния кош. Десният меч се беше врязал в ребрата, през корема, излязъл беше под бедрото и го беше отнесъл. Тъй че, по-точно, не на две. На три.