Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Не я беше грижа, че ги следваха. Все повече и повече хора.
Изгряващото слънце позлатяваше кръвта и отломките, изпълващи улиците.
Манон не усети топлината му по лицето си, като излязоха от южната порта и тръгнаха през полето. Не я вълнуваше, че някой отваря тежките врати заради тях.
Абраксос избутваше купчини валгски трупове, разчиствайки пътя ѝ. И на всички, които ги следваха.
Цареше абсолютна тишина. И в нея, и над равнината.
Тишина и пустота.
Манон прекоси застиналото бойно поле. И спря чак като стигна центъра на взрива. Като навлезе в сърцевината му.
От кулата нямаше и помен. Нито от вещиците в нея и около нея. Дори камъните се бяха разтопили.
Нямаше следа от Тринайсетте и храбрите им, доблестни уивърни.
Манон падна на колене.
Вдигна се пепел, лека като сняг, и полепна по сълзите върху лицето ѝ.
Абраксос легна и изви опашка около нея, а тя се преви над коленете си и зарида.
Ако погледнеше зад себе си, щеше да зърне Тление. И Бронуен. Петра Синьокръвна.
Едион Ашривер, Лизандра и Рен Алсбрук.
Принц Галан и капитан Ролф, и Ансел от Брайърклиф, Илиас и елфическите благородници.
Ако погледнеше, щеше да види дребните бели цветя в ръцете им. И да се зачуди откъде са ги взели посред зима.
Ако погледнеше, щеше да види хората, събрали се зад тях, толкова много, че се точеха чак до портите на града. Щеше да види как човеци стоят рамо до рамо с крочанки и Железни зъби.
Всички идваха да почетат заедно Тринайсетте.
Ала Манон не погледна зад себе си. Дори когато военачалниците, последвали я дотук, се заеха да полагат цветята по взривената, окървавена земя. Дори когато сълзите им започнаха да капят по пепелта.
Те не продумаха. Не продумваше и никой от тълпата след тях. Някои носеха цветя, но мнозина идваха с мънички камъчета, които оставяха на лобното място. Онези, които не бяха взели нищо, оставяха каквото имаха по себе си. Накрая земята се покри с дарове, сякаш сред кървавото поле бе поникнала цяла градина.
Гленис се задържа до последно.
А когато двете се озоваха насаме сред смълчаното бойно поле, прабабата на Манон сложи ръка на рамото ѝ и пророни с тих, далечен глас:
- Бъди мостът, бъди светлината. Когато желязото се топи, когато цветя избухват от кръвта, нека земята бъде свидетел, а ти се завърни у дома.
Манон не чу думите ѝ. Не усети, когато дори Гленис се върна в града зад тях.
Часове наред остана коленичила на бойното поле с Абраксос до себе си. Като че ѝ се искаше да бъде още малко с тях, със своите Тринайсет...
А надалеч, отвъд заснежените планини, сред пусто поле пред руините на град със славно минало започна да разцъфва цвете от легендите.
91
Дориан не можеше да повярва на очите си - дори не се бе надявал да се натъкне на нещо подобно.
Чужда армия маршируваше на север. Армията, която от малък изучаваше. Хаганските пехотинци и дарганската кавалерия. Легендарните руки, величествени и горди същества, кръжаха над тях като море от крила.
Добра се възможно най-близо до предните редици на войската, любопитен кои кралски особи я предвождаха. Дали Каол ги придружаваше. Дали появата на тази внушителна армия говореше, че приятелят му е постигнал невъзможната си мисия.
Тогава руките го забелягаха.
Устремиха се към него и той започна да им сигнализира. С надеждата, че ще спрат.
Накрая кацна на онзи кръстопът. И ги видя. Видя нея.
Елин препусна с коня си към него. Заедно с Роуан, Елида и другите.
Майев вярваше, че Елин е тръгнала към Терасен. И ето я сега: предвождаше хаганската армия.
Усмивката ѝ помръкна, щом го доближи. Сякаш предчувстваше какво носи.
- Къде е Манон? - попита го тя.
- В Терасен - прошепна задъхано Дориан. - Вероятно с крочанките, ако всичко е протекло по план.
Тя изцъкли очи и отвори уста да каже нещо, но по пътя към него вече препускаше друг ездач.
Светът утихна.
Ездачът спря коня си, следван плътно от красива жена, която Дориан можеше да опише само като златна.
Но погледът му се върна към първия ездач. Към стойката на тялото му, към достолепната му осанка.
А когато Каол Уестфол скочи от коня и пробяга последните няколко метра до него, кралят на Адарлан зарида.
***
Каол дори не се помъчи да прикрие сълзите си, трепета, който го обзе, когато се хвърли в отворените обятия на краля си.
Никой от околните не каза и дума, макар че Каол ги усещаше наблизо. Знаеше, че Ирен стои зад него и плаче заедно с тях.
Просто се притисна към своя приятел и брат.
- Сигурен бях, че ще се справиш - пророни Дориан. - Че ще намериш начин. За всичко.