Прагът на вечността [bg]

Димка не прояви съчувствие.

— Уверен съм, че стоманеният тръст там ще ти даде работа.

Във всеки случай беше време да даде Григорий на забавачка и да се връща на работа — нещо, което се очакваше от съветските майки.

— Не искам да отивам на заточение в някакъв провинциален град.

— Аз също. Да не мислиш, че съм подал молба?

— Не го ли надуши?

— Надуших го и даже мислех да сменям работата, но ми се стори, че превратът е отменен, а той само е бил отложен. Разбира се, заговорниците са направили всичко според силите си да ме държат на тъмно.

Тя го погледна преценяващо.

— Предполагам, че си прекарал миналата нощ в сбогуване с машинописката си.

— Каза ми, че ти е все едно.

— Добре, умнико. Кога пътуваме?

— Петък.

— По дяволите.

И Нина с бяс започна да събира багажа.

В сряда Димка говори с вуйчо си Володя за преместването.

— Не става дума само за кариерата ми — обясни той. — Аз не работя в правителството само за себе си. Искам да докажа, че социализмът може да действа. Но това означава, че той трябва да се променя и да се подобрява. А сега се боя, че можем да се върнем назад.

— Ще те върнем в Москва при първа възможност — отвърна му Володя.

— Благодаря ти — отговори му Димка с искрена благодарност. Вуйчо му винаги го бе подкрепял.

— Ти го заслужаваш — продължи топло Володя. — Умен си и вършиш работа, а такива хора ние нямаме в излишък. Щеше ми се да можех да те имам в кабинета си.

— Никога не съм бил много по военните дела.

— Слушай ме. След подобно събитие трябва да докажеш лоялността си със здрава работа и липса на оплаквания — и най-вече без постоянни врънканици да те върнат в Москва. Ако се държиш така пет години, мога да започна да работя за връщането ти.

— Пет години?

— Докато мога да започна. Не разчитай на по-малко от десет. Всъщност не разчитай на нищо. Не знаем как ще се държи Брежнев.

„За десет години Съветският съюз можеше и да се върне обратно в бедността и изостаналостта“, рече си Димка. Но нямаше смисъл да говори така. Володя не бе просто най-добрата му възможност — той беше единствената.

Отново се видя с Наталия в четвъртък. Устната й беше сцепена.

— Ник ли направи това? — ядосано попита Димка.

— Подхлъзнах се на заледено стъпало и паднах върху лицето си — отвърна тя.

— Не ти вярвам.

— Вярно е — спря го тя, но не се срещна отново с него в стаята за съхранение на мебели.

В петък сутринта пред Правителствения дом дойде и паркира товарен камион ЗИЛ-130. Двама мъже в работни дрехи започнаха да свалят вещите на Димка и Нина с асансьора.

Когато возилото бе почти пълно, те се спряха за почивка. Нина им направи сандвичи и чай. Телефонът иззвъня и портиерът каза: