Лебедова песен [bg]

Джош отиде до леглото, повдигна одеялата и нежно докосна рамото на момичето. Цялата гореше от треската, но въпреки това трепереше и се свиваше под завивките.

— Суон? Чуваш ли ме?

Дишането ѝ беше затруднено. Сестрата намери ръката на Пол и я стисна. Цветовете на пръстена в другата ѝ ръка бяха придобили нюанси на сребро и злато.

— Суон? — прошепна Джош. — Едни хора са дошли да те видят.

Момичето чу гласа му, който я призова обратно от кошмарното поле, където един конски скелет жънеше човешки същества. През нервите и костите на лицето ѝ премина болка.

— Джош? — отвърна тя. — Ръсти… къде е Ръсти?

— Казах ти. Тази сутрин го погребахме на нивата.

— О. Сега си спомних. — Гласът ѝ беше слаб и отново заплашваше да премине в бълнуване. — Кажи им… да пазят царевицата. Да гонят гарваните. И… да не я докосват още, Джош. Кажи им.

— Вече го сторих. Изпълняват заръките ти. — Гигантът направи знак на Пол и Сестрата да се приближат. — Едни хора дойдоха да те видят. Казват, че идват отдалеч.

— Кои… са те?

— Мъж и жена. В момента са тук. Можеш ли да говориш с тях?

Суон се опита да се съсредоточи над думите му. Усещаше, че в стаята ѝ има и други хора, които чакаха. Имаше и още нещо, тя не знаеше какво, но кожата ѝ настръхна, сякаш очакваше да бъде докосната. В съзнанието си още беше дете, което гледаше изумено светлината на светулките, които светеха на комарника на прозореца ѝ.

— Да — реши тя. — Ще ми помогнеш ли да седна?

Джош изправи две възглавници, за да я облегне на тях. Като се отдръпна от леглото ѝ, Пол и Сестрата за първи път видяха покритата с образувания глава на Суон. Двете очи бяха затворени и беше останал само един малък отвор над ноздрите и устата. Това беше най-ужасната Маска на Йов, която бяха виждали, много по-лоша от тази на гиганта и Сестрата едва се сдържа да не потрепери при гледката. Пол потръпна и се зачуди как момичето дишаше и се хранеше през тази обвивка.

— Кой е там? — попита шепнешком Суон.

— Аз съм… — Гласът на клошарката я предаде. Беше изплашена до смърт. Въпреки това изпъчи рамене, пое си дълбоко въздух и се приближи до леглото. — Можеш да ме наричаш Сестрата — представи се тя. — С мен е мъж на име Пол Торсън. Ние те… — Хвърли бърз поглед на Джош и отново се обърна към момичето. Суон беше килнала главата си на една страна, за да може да чува през малкия отвор на ухото си. — Ние те търсим от много дълго време. Седем години. Не успяхме да те догоним в Матисън, Канзас. Предполагам, че сме се разминали на още много места, без дори да разберем. Намерих куклата ти. Спомняш ли си я?

Суон помнеше.

— Бисквитеното чудовище. Изгубих я в Матисън. Обичах тази кукла, когато бях малко момиченце.