Лебедова песен [bg]

Пол отдръпна ръка.

— Мина много време… откакто за последно видях нещо да расте — каза той. — Смятах, че земята е мъртва. Какво е?

— Царевица — отговори му друг мъж. — Стъблата поникнаха за една вечер. Едно време бях фермер, затова смятах, че земята не става за садене на каквото и да било. Мислех, че радиацията и студът са я довършили. — Човекът сви рамене и изгледа с възхищение зелените стъбла. — Радвам се, че съм грешал. Още не са достатъчно силни, но всичко, което израсте в тази земя… е истинско чудо.

— Тя каза да ги оставим на мира — продължи чернокожият музикант. — Каза, че може да засее цялата нива, ако опазим тези тук. Затова стоим на пост и гоним гарваните.

— Тя е болна. — Едрата жена с яркочервения келоид на лицето остави настрана кашона, който биеше като барабан. — Изгаря от треска, а нямаме лекарства.

— Тя — повтори Сестрата. Имаше чувството, че е попаднала в някакъв сън. — За кого говорите?

— За момичето — отвърна Ана Макклей. — Казва се Суон. Състоянието ѝ не е никак розово. Има от това нещо на лицето, което е по-лошо дори от твоето, а и ослепя.

— Суон. — Краката на клошарката омекнаха.

— Тя направи това. — Чернокожият музикант посочи царевичните стъбла. — Зася ги със собствените си ръце. Всички го знаят. Онзи човек Джош разказа на целия град за нея. — Мъжът погледна Сестрата, ухили ѝ се и разкри златния си зъб. — Не е ли голяма работа? — попита гордо той.

— Откъде идвате? — поиска да разбере Ана.

— От много далеч — отговори Сестрата, която беше на път да се разплаче. — От много, много далеч.

— Къде е момичето сега? — Пол направи няколко крачки към Ана Макклей. Собственото му сърце биеше като лудо от нежната наситена миризма, която се носеше от стъблата. Тя беше по-приятна от аромата на кое да е уиски, което някога беше пил.

Ана посочи към Мерис Рест.

— Там. В бараката на Глори Боуен. Не е далеч.

— Заведете ни при нея — настоя Пол. — Моля ви.

Ана се поколеба и се опита да разчете очите на тези хора, както някога се опитваше да разчете онези, които идваха на панаира. Двамата бяха силни и сериозни, прецени тя, и нямаше да създават неприятности. Слабият младеж с вплетените в дългата му коса кости и пера обаче приличаше на истински разбойник, а и останалите хлапета изглеждаха корави. Вероятно всички знаеха как да използват пушките, които носеха. Вече беше видяла, че мъжът е затъкнал револвер в колана на панталоните си. Беше сигурна, че жената също носи желязо. Но в очите на двамата се четеше нужда, подобно на огнения блясък, който гореше вътре в тях. Джош ѝ беше казал да внимава с непознати, които искаха да видят Суон, но Ана знаеше, че не бива да отказва да откликне на тази нужда.