Лебедова песен [bg]

Като че ли познаваше лукавия блясък в тези очи — очите на звяр, който търпеливо чакаше точния момент за нанасяне на своя удар. Като че ли разпознаваше в тях нещо от чудовището, което се наричаше Дойл Халанд.

Пръстът ѝ потрепери, готов да стреля, готов да махне маската от това лице.

— Хайде — прикани ги Ана. — Няма да ви ухапе. Човекът се мотае наоколо от два дни и е напълно луд, но не е опасен.

Сакатият в червената вагонетка рязко си пое въздух и го изпусна, като изсъска между стиснатите си зъби. Той вдигна юмрук и го задържа за няколко секунди пред лицето на Сестрата, след което изпъна пръст, за да наподоби дулото на въображаемо оръжие, и го насочи в главата ѝ.

— Патлаците гърмят — каза той.

Ана се засмя.

— Виждате ли? Пълно хахо е!

Сестрата се поколеба. „Застреляй го — каза си наум. — Дръпни спусъка… малко по-силно. Знаеш кой е той. Застреляй го!“

„Ами… ако греша?“ Цевта на пушката потрепери.

Шансът ѝ отмина. Мъжът се разкикоти, измърмори нещо, което приличаше на песен, и мина покрай нея, като работеше с ръцете си. Зави в една алея вляво и повече не погледна назад. Сестрата го гледаше през цялото време.

— Става студено. — Ана потрепери, вдигна яката си и посочи напред. — Бараката на Глори Боуен е в тази посока.

Мъжът в червената вагонетка зави в друга алея и се скри от погледа на клошарката. Тя издиша въздуха, който беше затаила, и бялата пара се понесе пред лицето ѝ. Прибра рязаната пушка в кобура ѝ и последва отново другата жена, но се чувстваше като оголен нерв.

Още една клада гореше на главната улица на Мерис Рест и осигуряваше светлина и топлина за дванадесет-петнадесет души, които я бяха наобиколили. Най-грозният и най-прегърбен стар кон, който Сестрата някога беше виждала, стоеше завързан за стълб пред верандата на една от бараките. Животното беше завито с няколко одеяла, които да му топлят, а главата му се килваше напред, сякаш беше на път да заспи. Наблизо едно чернокожо момче се опитваше да балансира крива пръчка на върха на пръстите си.

Двама мъже, въоръжени с пушки, седяха на тухлените стъпала пред бараката, пиеха горещо кафе от глинени чаши и си говореха. Вниманието им бързо беше привлечено от Ана.

— Тези хора искат да видят момичето — каза тя на единия от тях, мъж с палто на райета и кафява шапка. — Мисля, че са наред.

Мъжът забеляза оръжията им и сложи собствената си пушка върху коленете си.

— Джош каза да не пускаме непознати.

Клошарката пристъпи напред.

— Казвам се Сестрата. Това са Пол Торсън и Робин Оукс. Гарантирам и за онези трима младежи. А сега, ако ми кажете вашите имена, вече няма да сме непознати, нали?