Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— О, Кади — хленчи тя, — ти си по-добра приятелка, отколкото заслужавам.
— И все пак не достатъчно добра, а? — пита шеговито другата жена и я сръгва в ребрата. — Видя ли сега? Мога да чета мисли, момиче, ей така, направо през черепа. И ще ти кажа едно, без да те лъжа — тя помълчава за ефект, — да знаеш, чела съм и по-лоши мисли.
Топлината на огъня започва да обхваща тъмнеещата стая, а двете жени продължават да седят прегърнати, докато Шугър успява да си възвърне спокойствието — и докато превитият гръб на Каролайн започва да я боли.
— Уф! — казва шеговито по-възрастната жена и сваля ръка от раменете на другата. — Изкриви ми гърба, да знаеш. По-зле от някой клиент, дето иска да виря задник и крака във въздуха.
— Аз… наистина трябва да си вървя — казва Шугър. Болката в пикочния й мехур вече е нетърпима. — Става късно.
— Така е, така е. Къде ли си тикнах обувките? — Каролайн измъква обувките си изпод леглото, показвайки неволно на Шугър изкусителното нощно гърне. Тя отупва прахта от краката си и нахлузва обувките. — Само едно ще те питам — казва тя, докато ги закопчава. — Все се сещам за това, след като си тръгнеш. Оня път, като те срещнах на Грийк Стрийт — помниш ли? Ти купуваше хартия за писма. Стотици, стотици листове. За какво ти беше тя?
Шугър попива сълзите от очите си, които я болят от плач. Малко й трябва, за да ревне отново.
— Не съм ли ти казвала? Аз… ами пишех книга.
— Книга ли? — повтаря невярващо Каролайн. — Честна дума? Истинска книга, като… като… — тя се озърта из стаята, но не вижда никаква книга, като изключим Новия Завет — малка книжка с размерите на кутия за тютюн, която й даде нейният свещеник — сега тя запушва с нея една миша дупка. — … като ония в книжарниците?
— Да — отвръща Шугър с въздишка. — Като онези от книжарниците.
— И какво стана, написа ли я?
— Не.
Шугър няма сили да говори повече, но по изражението на Каролайн личи, че това не й е достатъчно.
— Но… — тя се чуди какво да измисли, — скоро ще започна да пиша нова. Надявам се тя да стане по-хубава.
— А за мен ще пишеш ли?
— Още не знам — казва Шугър с измъчен тон. — Все още я обмислям. Кади, трябва… да използвам гърнето ти.
— Под леглото е, мила.
— Но недей да ме гледаш.
Шугър отново се изчервява — този път изпитва срам, задето се срамува. В онези ранни години двете с Каролайн бяха като животни в някаква запустяла райска градина; ако се наложеше, те не биха се притеснили да лежат една до друга на леглото, разтваряйки бедра за мъже като Бодли и Ашуел. Но сега нейното тяло си е само нейно — и на Уилям, разбира се.
Каролайн й хвърля особен поглед, но премълчава. Става рязко от леглото, сяда на стола и продължава да закопчава високите обувки, а Шугър кляка така, че да е скрита от погледа й.
Настава мълчание — поне вътре в стаята; навън, на Чърч Лейн, крясъците, подсвиркванията и разправиите не спират; някакви мъже се карат на непознат език, носи се груб женски смях. Шугър полага отчаяни усилия да се облекчи, коленете и юмруците й треперят, но не успява.
— Говори ми нещо — казва тя умолително.
— За какво?
— За каквото и да е.
Каролайн се замисля за миг. Отвън някой се провиква: „Мръсница!“, избухва смях и гласовете потъват някъде в приземните етажи.
— Този път полковникът не иска само уиски — започва тя. — Иска и енфие.
Шугър се разсмива и за щастие една тъничка струйка протича най-сетне под прикритието на жълтия балдахин от поли.
— Ама трябвало да бъде индийско енфие, така рече. Тъмно и лепкаво, такова, каквото имало в Делхи точно преди въстанието.
— Ако може да се купи с пари, ще го има.
Шугър се изправя. По страните й се стичат сълзи на облекчение. Скрива веществените доказателства за стореното, заобикаля леглото и застава от другата му страна.
— Знаеш ли — продължава да дърдори Каролайн, — много ми се ще да ме има в някоя книга. Ако книгата е писана от приятел, разбира се.
— Защо, Кади?
— Ами че то е ясно, дявол да го вземе; ако не е приятел, ще те опише като някоя тъпа крава…
— Не, исках да знам защо искаш да бъдеш описана в книга?
— Ами… — погледът на Каролайн става унесен. — Нали знаеш, все си мечтаех някой да нарисува портрета ми. А щом това не може да стане… — тя свива рамене и допълва с внезапно смущение: — Един вид опит за безсмъртие, така де. — Забелязала изражението на Шугър, тя избухва в бурен смях. — Ха! Не можеше да си представиш, че знам такива думи, а? — тя продължава да се смее, но смехът й постепенно утихва и на лицето й остава само една тъжна, много тъжна усмивка, докато и последните следи от духа на Хенри Ракъм изчезват като димна спирала нагоре, през комина. — Научих ги от един приятел.