Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Откъде разбра?
— Не съм толкова тъпа, Шуш — отвръща сухо Каролайн, като продължава да разбутва съчките, за да пламне огънят по-силно. — Ти сама ми каза, че те издържа някакъв богаташ; после горкият ми свещеник рече, че можел да ми намери работа в „Ракъм“; пък днес ми казваш, че си разбрала кой е бил той… И аз знам, че единият от братята Ракъм изгоря в къщата си неотдавна.
— Но откъде научи пък това? — упорства Шугър. Каролайн не чете нищо, а над Чърч Лейн винаги се стели такава мръсотия, че целият Нотинг Хил може да изгори и тук пак да не усетят дима от пожара.
— Има нещастия — въздъхва Каролайн, — за които човек научава, ще не ще. — И тя посочва драматично надолу, през разядените от дървояд дъски към приемната на госпожа Лийк, където седи полковникът със своите вестници.
— Но защо наричаш… приятеля ми… „стария Ракъм“?
— Ами той трябва да е направо древен. Родната ми майка имаше веднъж парфюм на „Ракъм“ и го вадеше, доколкото си спомням, при специални случаи — тя присвива очи, за да призове спомен, далечен като луната. — „Едно шишенце е достатъчно за година“.
— Не, не — казва Шугър, като си отбелязва наум, че трябва да каже на Уилям да премахне това вулгарно мото от продукцията си. — Този, с когото… живея, не е бащата, а синът. Този, който не загина. Той пое фирмата на баща си тази година.
— А как се държи с теб?
— Ами… — Шугър посочва стелещите се наоколо поли на скъпия си тоалет. — Както виждаш…
— Дрехите нищо не означават — свива рамене Каролайн. — Може да ти купува дрехи и да те бие с ръжена, или да те кара да му ближеш подметките.
— Не, не — казва припряно Шугър. — Аз… няма от какво да се оплача.
Обзета от внезапна нужда да облекчи пикочния си мехур, тя копнее да си тръгне — ще пикае навън, но не и тук! Но Каролайн, Бог да я благослови, още не е приключила.
— О, Шуш, какъв страхотен късмет!
Шугър се върти смутено на стола си.
— Иска ми се всяка жена да имаше такъв късмет.
— И на мен, няма дума! — изсмива се Каролайн. — Но една жена трябва да е понаучила разни неща, да знае това-онова, че да привлече късмета. Мърли като мен… че откъде ще знаем ние как да омагьосаме един джентълмен — освен ей тук — тя потупва леглото, — и то за малко. — Тя направо кръстосва очи от удоволствие, защото се е сетила да каже нещо умно. — Точно това е то, Шуш, нали — магия! Ако успея да го хвана, като е надървен, тогава е в моя власт. Гласът ми му звучи като музика, струва му се, че ходя като ангел по облаци, като види гърдите ми, се сеща за милата си дойка, погледне ли ме в очите, все едно вижда Рая. Ама щом омекне… — тя изпръхтява, имитирайки увяхването на страстта с отпусната китка. — Леле, колко се възмущават тогава от грубия ми език! Пък как съм вървяла като слугиня! Циците ми били провиснали! А рекат ли случайно да ме погледнат още веднъж в лицето, заявяват, че съм най-мърлявата уличница, която някога са пипали с голи ръце!
Веселата усмивка на Каролайн крие предизвикателство; тя се обръща към приятелката си в очакване да чуе нещо подобно и от нея, но вижда с изненада как Шугър скрива лице в дланите си и избухва в плач.
— Шуш! — възкликва тя объркано, дотичва до Шугър и обгръща с ръка конвулсивно разтърсващия се гръб на другата жена. — Какво има, какво толкова казах?
— Аз вече не съм ти приятелка! — хлипа Шугър, а думите излизат приглушено иззад дланите й. — Аз съм чужда на това място, то ме изпълва с ужас, мразя го. О, Кади, как все още ме търпиш? Ти си бедна, а аз живея в лукс. Ти си пленница тук; аз съм свободна. Ти си открита и честна, аз имам тайни. Дотолкова съм обсебена от своите планове и кроежи, че не се интересувам от нищо, което няма връзка със семейство Ракъм. Обмислям по два пъти всяка дума, преди тя да излезе от устата ми. Нито една от думите ми не идва право от сърцето… — дланите й се свиват в юмруци, тя забива яростно кокалчетата на пръстите в мокрите си бузи. — Дори тези сълзи са неискрени. Решила съм да се разплача, за да се представя за по-добра, отколкото съм. Аз съм лъжлива измамница! Лъжлива до мозъка на костите!
— Стига, момиче — казва успокояващо Каролайн и притиска главата и раменете на Шугър към гърдите си. — Хайде, стига. Всеки от нас е това, което е. Ако вече не можеш да изпитваш някое чувство… ами това е, то е загубено, няма го вече и толкова. С рев няма да станеш пак девица.
Но Шугър не спира да плаче. За първи път плаче така на женска гръд, откакто беше дете — съвсем малко дете, преди майка й да започне да се облича в алени дрехи и да се нарече „госпожа Кастауей“.