Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Кога почина? — пита тя, а ледената буца на вината в стомаха й става все по-голяма.
— Знам ли — отвръща Каролайн, без да спира да реши. — Губя представа от броя на дните, когато са повечко. А тя умря отдавна.
— Кой ти каза?
— Госпожа Лийк.
Шугър чувства как я облива пот и се просмуква в тесните й ръкави и в корсажа, докато се чуди какъв друг въпрос да зададе — въпрос, който да докаже само с няколко добре подбрани думи дълбочината и искреността на нейната привързаност към Кейти. Но няма нищо, което тя би желала да научи. Освен може би едно:
— Какво стана с виолончелото й?
— С кое?
Каролайн вдига глава и разделя на път косата си, която се е омазнила от ресането и има видима нужда от миене.
— Един музикален инструмент, на който свиреше Кейти — пояснява Шугър.
— Ами сигурно са го изгорили — отвръща невъзмутимо Каролайн. — Изгорили всичко, до което се е докосвала, тъй рече госпожа Лийк, че да се почисти къщата от болестта.
„Цял един живот — изхвърлен като помия в канавката — проплаква един глас в главата на Шугър. — Змиорки ще ядат очите ми и никой няма да знае, че някога съм съществувала“ — Има ли други новини от… от предишното ми място? — пита тя.
Каролайн е започнала да прибира косата си в кок, но го прави на бърза ръка, без да се съветва с огледалото. Един мазен кичур се е изплъзнал и виси свободно, което дразни Шугър; тя си представя как разтърсва грубо приятелката си за раменете и я кара да започне отново.
— Дженифър Пиърс върши добра работа — отвръща Кади. — Била станала втора след шефката, тъй вика госпожа Лийк. А имало и още едно ново момиче — ама не му помня името. Ама заведението се е променило. Почти не предлагат вече обичайни услуги, нали разбираш. По-скоро камшици и разни такива.
Шугър се присвива. Странно защо новините я смущават толкова. Проституцията си е проституция — независимо от това какво точно си причиняват взаимно човешките тела, нали? Въпреки това мисълта, че познатите стени в дома на госпожа Кастауей отекват болезнени викове, а не стонове от удоволствие, по някакъв странен начин успява да обвие с носталгичен ореол платените плътски наслади, които Шугър толкова презираше в миналото. Внезапно идеята, че един мъж може да плати няколко шилинга на една жена, за да се облекчи между краката й, придобива относителна невинност и извиква у Шугър единствено меланхолия.
— Не ми се вярва мама да може да надмине госпожа Санфорд от Съркъс Роуд — казва тя.
— Ама ти и това ли не знаеш? Госпожа Санфорд се оттегля. Намерила си някакъв стар обожател и ще заживее с него в някакво имение в провинцията. Ще има прислуга, и коне, и всичко това само за да го бие с копринен шнур, когато подаграта не го мъчи прекалено много.
Шугър се усмихва, но усмивката не стига до очите й — тя сякаш вижда пред себе си малкия Кристофър, застанал пред нейната спалня, тънките му ръчички са зачервени и измокрени от сапунената вода, която носи във ведрото — а вътре в стаята някаква непозната жена плющи с камшик по разкървавения гръб на дебел мъж, който пълзи по пода на четири крака.
— Ами… ами при теб няма ли нещо ново? — пита Шугър.
Каролайн вдига поглед към покрития с петна таван, сякаш се надява да получи оттам вдъхновение, и започва да се поклаща напред-назад, както е седнала на леглото.
— Амиии — казва тя замислено и бледа усмивка плъзва по устните й, докато прехвърля на ум мъжете, които са били наскоро в тази стая. — Ами… отдавна не е идвал моят красив свещеник — дано не е решил, че съм непоправима и да се е отказал да ме спасява.
Шугър свежда очи към жълтите си поли, докато обмисля дали да каже истината или да премълчи. Мисълта за смъртта на Хенри прогаря рана в сърцето й; ако прехвърли тази мисъл на Каролайн, изгарящата болка може да утихне.
— Съжалявам, Кади — казва тя решително. — Няма да видиш вече твоя „свещеник“.