Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Шугър е прекалено замаяна, за да разбере истинското значение на тези думи.
— Предполагам — казва тя, — че по това време на годината си много зает.
Уилям махва с ръка, давайки знак на мъжете да отстъпят встрани от огъня — той вече няма нужда от подклаждане. Очевидно изпаренията не му действат така, както действат на нея.
— Така е, но не това е причината — казва той с ъгълчето на устата си, докато следи с поглед оттеглящите се мъже. — У дома възникват проблеми… Нищо никога не може да се уреди както трябва… същинско гнездо на оси, казвам ти! Господи, какво домакинство!
Шугър се опитва да се съсредоточи, главата й се мае от тежката миризма на парфюм.
— Да не е заради бавачката на Софи? — пита тя. Опитва се да говори съчувствено, но гласът й звучи тъй, сякаш всеки момент може да повърне (което си е самата истина).
— Предположението ти е вярно както винаги — казва той и се осмелява да застане малко по-близо до нея. — Да, оная дебелана Биатрис Клийв напуска. Продължава да твърди, че Софи има нужда от гувернантка, страх я е да не изпусне мястото при госпожа Барет, а освен това подозирам, че не й е приятно да живее в къща, където всички спазват изискванията на траура.
— Толкова ли е трудно да се намери гувернантка? — пита Шугър, а сърцето започва да се блъска тежко в гърдите й.
— Практически невъзможно — отвръща Уилям намръщено. — Можеш да бъдеш сигурна, че ще се занимавам само с това в обозримото бъдеще. Некадърните гувернантки с лопата да ги ринеш, а няма как да отсееш житото от плявата. Предложиш ли ниска заплата, се появяват само най-ужасните екземпляри; споменеш ли щедро възнаграждение, и сякаш всички представителки на женски пол те обсаждат, наелектризирани от алчност. Пуснах обява в „Таймс“, която излезе във вторник, и вече съм получил четиридесет писма.
— Но не може ли Агнес да се заеме с избора на гувернантка? — осмелява се да попита Шугър.
— Не.
— Не?
— Не.
Шугър залита леко, сърцето й се блъска така силно, като че ли всеки момент ще разбие на трески гръдния й кош. Тя чува сякаш отстрани отпадналия си глас:
— Уилям?
— Да?
— Наистина ли съжаляваш, че не можем да живеем под един покрив?
— От сърце и душа — отвръща той незабавно. Тонът му е по-скоро уморен и раздразнен, отколкото нежен — като че ли пречките пред съвместното им съжителство са нещо като глупавите ограничения, наложени от търговския закон. — Ако можех да променя нещо с магическа пръчка…
Дъхът й хрипти, езикът й е подут от лавандуловите пари, земята под краката й започва бавно да се върти, като отломка от кораб сред океана, който е прекалено огромен и тъмен, за да може да бъде видян.
— Аз… струва ми се, че мога да ти предложа решение, което решава… решава и нашия проблем. Нека аз стана гувернантка на дъщеря ти. Имам всички необходими познания, струва ми се — освен по музика, а теорията мога да науча от книгите, убедена съм в това. Софи може да има далеч по-лош късмет от това да учи четене, писане, аритметика и… добро поведение от мен, нали?
Тя вижда на светлината как лицето на Уилям се разкривява, очите му са зачервени; оголил е зъби, жълти на светлината на огъня — той е удивен; възмутен е. Шугър продължава да настоява отчаяно:
— Аз… мога да живея там, където е живяла бавачката на Софи… Дори стаичката да е съвсем… обикновена, пак ще съм щастлива, стига… да съм близо до теб.
Последната дума прозвучава като слаб хленч; тя стои, залитайки, дъхът й спира от вълнение. Бавно — Божичко, колко бавно! — той се обръща към нея. Господи, как презрително е свил устни!
— Не е възможно ти… — започва той, но го прекъсва груб селски глас.
— Господин Ракъм! Може ли да поговоря с вас?
Уилям се обръща, за да говори с натрапника, но Шугър вече не издържа. Пареща вълна се надига в тялото й, мрак нахлува в главата й и тя се отпуска в безсъзнание на земята. Не чувства удар, а само — колкото й да е странно — как студените стръкчета трева бодат кожата на лицето й.
После, след неизмеримо дълго време, тя чувства как я вдигат и я понасят, но кой я носи и накъде — това не може да разбере.
Част четвърта
Лоното семейно
Двайсет и две
През цялата дълга нощ хиляди литри дъжд, дестилирани безразборно от мръсотията, стичаща се по лондонските канавки и от чистата свежест на далечни езера, се леят върху къщата в Чепстоу. Прозорецът на една от спалните свети в мрака като светлина на корабен нос, а когато пороят се усили, тази самотна светлинка започва да се полюшва, сякаш къщата всеки момент ще се откъсне от основите си и ще заплува. Но на зазоряване резиденцията на Ракъмови си е на мястото, тъмните облаци са изчерпали възможностите си, и бледото небе на новия ден се осмелява да надникне между тях. Засега бурята е затихнала.