Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— И защо? — пита усмихнато Каролайн. — Да не си ми го отмъкнала, а?
Но тя е достатъчно проницателна, за да надуши откъде духа вятърът, и свива тревожно юмруци.
— Той е мъртъв, Кади.
— О, не, мамка му, проклета да съм! — провиква се Каролайн и започва да удря с юмруци коленете си. — Мамка му, мамка му, мамка му!
От нейната уста тези думи звучат като горчив вопъл, изпълнен с болка и съжаление, като напев на отчаянието. Тя се отпуска задъхано в леглото, свитите й в юмруци ръце треперят.
Но само след няколко секунди въздъхва, отпуска ръце и ги скръства полека върху корема си. Бързото възстановяване след тежки удари е способност, придобита през годините, които за нея са били изпълнени с трагедии.
— Откъде знаеш, че е мъртъв? — пита тя с безцветен глас.
— Аз… просто разбрах кой е той, това е всичко — отвръща Шугър.
Стресната е от бурната реакция, която новината за смъртта на Хенри предизвика у Каролайн. Очакваше обикновено любопитство, нищо повече.
— И кой е бил?
— Какво значение има това, Кади? Ти го познаваш много по-добре от мен — не знаеш само името му. Аз така и не се запознах с него.
Каролайн се надига и сяда отново. Лицето й е зачервено, бузите й са малко подпухнали, но очите й са сухи.
— Той беше свестен човек — казва тя.
— Съжалявам, че ти казах за смъртта му — казва Шугър. — Не знаех, че означава толкова много за теб.
Каролайн свива рамене, смутена, задето се е издала, че изпитва някакви чувства към клиент.
— Ех — казва тя, — че на този свят има само мъже и жени, нищо друго, нали? Не мож’ хич да не ги мислиш — ако е тъй, за какво друго да те е грижа? — Тя става от леглото и отива към прозореца. Застава до него, там, където заставаше обикновено Хенри, и вперва поглед над покривите на Чърч Лейн. — Да, свестен човек беше той. Сигурно и свещеникът е казал тъй на погребението. Ама да не са го погребали на кръстопът с кол, забит в сърцето? Така направиха с брата на баба ми, като се самоуби.
— Не ми се вярва да се е самоубил, Кади. Заспал в дневната си, а до камината имало много хартия, тя пламнала и запалила къщата. Освен ако е подредил нещата така, че да изглежда случайно, за да спести неприятности на семейството си.
— Значи не ще да е бил толкова глупав, колкото изглеждаше — Каролайн се привежда през прозореца и се вглежда в тъмнеещото небе. — Горкичкият ми хубав свещеник. Не правеше зло никому. Защо не се самоубиват тези, които вършат зло, а кротките да живеят вечно, а? Знаеш ли, аз така си представям Рая.
— Време е да си вървя — казва Шугър.
— О, не, остани още малко — възразява Кади. — Сега ще запаля свещи. — Тя забелязва как Шугър се е свила на стола, вижда, че още стиска чашата с две ръце и прибира крака под жълтите поли, които светлеят в мрака. — Може и огън да запаля.
— Моля те, не го прави заради мен — Шугър хвърля поглед към миниатюрната купчина съчки в коша. — Само ще похабиш дървата, ако… ако ще излизаш скоро.
Но Каролайн вече е клекнала пред огнището и подрежда бързо и умело съчките.
— Ами нали трябва да мисля и за клиентите — казва тя. — Че някой ще вземе да ми избяга, ако в стаята е много студено, нали така? Тогава само полковникът ще си прибере паричките, а аз — не.
— Щом не се пише на моя сметка — отбелязва шеговито Шугър и веднага съжалява, защото шегата прозвучава много меркантилно. Дано Каролайн не е чак толкова чувствителна към отсенките. Раздразнена, обзета от желание да си беше тръгнала по-рано, тя скрива недопитата чаша под стола. (Какаото тъй или иначе е изстинало; защо да се насилва да пие студено какао — студено и гадно какао при това? Честно казано, на вкус е като отрова за мишки!).
Но униженията й не приключват с това. Докато наблюдава уверените движения на Каролайн, която пали огъня, тя се упреква вътрешно, защото знае какъв е собственият й метод — да жертва огромни количества подпалки, стиска след стиска фино, сухо дърво, докато самото им натрупване става причина за подпалването на големите пънове. А само от шепа трески от сандъци и стари мебели Каролайн успява да изгради крехка конструкция, която лумва веднага, щом я близва първото пламъче. Все още обърнала гръб на Шугър, тя подхваща отново разговора.
— Е, как се чувстваш като държанка на стария Ракъм?
Шугър пламва цялата, изчервява се чак до корените на косата си. Предадена е! Но от кого? Сигурно от полковника… мръсната му свиня, толкова държи на думата си значи!