Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Не след дълго Вайъли се появи отново с поднос, отрупан с хляб, сирене, месо, плодове и плетена бутилка с вино. Тя го постави върху една масичка близо до мен, така че да ми е удобно.
— Решила си да нахраниш цял полк ли? — попитах я аз.
— Най-добре е човек да се подсигури.
— Благодаря. Няма ли и ти да хапнеш нещо?
— Плод, може би.
Пръстите й пробягаха опипом около таблата и намериха една ябълка. Върна се отново на дивана.
— Рандъм ми каза, че ти си написал тази песен — каза тя.
— Това беше много, много отдавана, Вайъли.
— Не си ли композирал някоя друга наскоро?
Готвех се да поклатя глава, усетих се и отвърнах:
— Не. Тази част от мен е… почива си.
— Жалко. Песента е чудесна.
— Рандъм е истинският музикант в семейството.
— Да, той е много добър. Но изпълнението и композирането са две различни неща.
— Вярно е. Някой ден, когато стане по-спокойно… Кажи ми, щастлива ли си в Амбър? Всичко ли е така, както ти се иска? Имаш ли нужда от нещо?
Тя се усмихна.
— Рандъм е всичко, от което имам нужда. Той е добър човек.
Усетих странно вълнение, като я чух да говори за него по този начин.
— Тогава се радвам за теб — отвърнах аз и после добавих: — По-малък, по-дребен… може би е трябвало да понесе доста повече несгоди от нас, останалите. Няма нищо по-непотребно от още един принц, когато вече има цял рояк такива. И аз съм толкова виновен пред него, колкото и другите. Веднъж двамата с Блийс го изоставихме съвсем сам и безпомощен в продължение на два дни на едно островче на юг оттук…
— … И когато Жерар научил за това, отишъл и го прибрал — продължи тя. — Да, разказвал ми е. Сигурно още те терзае, щом си го спомняш след толкова много години.
— Вероятно и той не го е запомнил от особено добри чувства.
— Не, Рандъм ти е простил отдавна. Разказва го просто като шега. Той пък ти пъхнал в петата на ботуша трън, който ти се забил в крака, когато си се обул.
— Значи Рандъм е бил! Дявол да ме вземе! Винаги съм обвинявал Джулиан.
— Това пък терзае Рандъм.
— Колко отдавна беше всичко… — въздъхнах аз.
Поклатих глава и продължих да се храня. Гладът ме бе сграбчил и тя ми остави няколко минути тишина, в които да го понадвия. Когато го направих, почувствах се принуден да кажа нещо.
— Така е по-добре. Много по-добре — започнах аз. — Нощта, която прекарах в небесния град, беше странна и тежка.
— Получи ли полезни по характер предзнаменования?
— Наистина не знам колко полезни биха могли да се окажат. От друга страна, предполагам, че все пак бих предпочел да ги получа, отколкото да не ги получа. Имаше ли нещо интересно тук?
— Един слуга ми каза, че брат ти Бранд продължава да се възстановява. Хранил се е добре сутринта, което е обнадеждаващо.
— Така е. Изглежда вече е вън от опасност.
— Вероятно. Всички бяхте подложени на една ужасна поредица от инциденти. Съжалявам. Надявах се, че може да си се сдобил с някаква поличба за обрат във вашите дела по време на нощта, която си прекарал в Тир-на Ногт.
— Няма значение. И без това не съм толкова уверен в стойността на това, с което се сдобих.
— Тогава защо… О!
Вгледах се внимателно в нея с внезапно пробуден интерес. Лицето й все още нищо не изразяваше, но дясната й ръка подръпваше, потупваше и поскубваше материята, с която бе покрит дивана. После сякаш внезапно осъзнала, че ръката й я издава, тя я укроти. Явно беше човек, който сам отговаря на въпросите си и сега искаше да го направи в мълчание.