Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Дори и ако всички тези неща покажат, че може и да не получиш трона?
— Дори и така да бъде.
— Тогава започвам да разбирам.
— Какво? Какво има тук за разбиране?
— Принц Коруин, познанията ми за философската основа на тези неща са ограничени, но доколкото ми е известно вие сте способни да намерите всичко, което си пожелаете, в Сенките. Точно това ме озадачаваше в продължение на толкова години и все не успявах напълно да разбера обясненията на Рандъм. Нали всеки от вас, ако пожелае, може да премине в Сенките и да си намери друг Амбър — подобен във всяко отношение на този, с изключение на това, че там бихте управлявали или пък бихте се радвали, на каквото там си пожелаете друго обществено положение?
— Да, можем да намерим такива места.
— Тогава защо не го направите и не сложите край на тази непрестанна борба?
— Защото мястото, което може да бъде открито, само ще изглежда същото, но всъщност изобщо няма да е същото. Ние сме част от този Амбър, така както и той е част от нас. Всяка сянка на Амбър ще трябва да бъде населена със сенки на нас самите, за да си струва труда. Ние можем дори да отхвърлим собствената си сянка, ако изберем да се преместим в едно готово царство. Но все пак сенките няма да бъдат точно като останалите хора тук. Сянката никога не е точно копие на онова, което я хвърля. Тези малки различия съвсем не са без значение. Те всъщност са по-лоши, от основното. Това ще е равнозначно да се преселиш сред чужденци. Най-сполучливото земно сравнение, за което се сещам, е случайната среща с човек, който много ти прилича на някой друг, когото познаваш. Очакваш да действа като твоя познат или дори още по-лошо — склонен си да се отнасяш с него, както би се отнесъл към другия. Посрещаш го с определена маска на лицето, а неговите реакции са напълно неадекватни. Чувстваш се доста неловко. Никога не ми е било приятно да се срещам с хора, които ми приличат на други хора. Личността е единственото нещо, върху което нямаме власт при нашите игри със Сенките. Всъщност, по този начин се различаваме и един друг от собствените си сенки. Точно затова и Флора, там на сянката Земя, в продължение на толкова дълго време, не е могла да реши дали съм аз или сянката ми. Новата ми личност бе доста различна.
— Започвам да разбирам. Не само Амбър има значение за теб. А мястото, плюс всичко останало.
— Мястото, плюс всичко останало… Това е Амбър — съгласих се аз.
— Казваш, че омразата ти е умряла заедно с Ерик и желанието ти да се възкачиш на трона се е поуталожило при обмислянето на новите неща, които си научил.
— Точно така.
— Тогава мисля, че разбирам какво те води.
— Води ме желанието за стабилност и известна доза любопитство… отмъщението към враговете…
— Чувството за дълг — прекъсна ме тя. — Естествено.
Изсумтях.
— Би било доста удобно да се замаскира по този начин — казах. — Въпреки че всъщност не искам да бъда лицемер. Едва ли съм предан син на Амбър или пък на Оберон.
— Гласът ти ясно подчертава, че не искаш да бъдеш смятан за такъв.
Притворих очи, за да се присъединя към нея в мрака, да си припомня за миг света, в който други усещания имаха преднина пред светлинните вълни. Тогава разбрах, че бе права за гласа ми. Защо толкова много ме бе засегнала идеята за дълга още в мига, в който бе изречена? Харесваше ми да ме смятат за добър, почтен, благороден и духовно извисен, дори и тогава, когато не съм такъв — за разлика от човека срещу мен. Какво ме притесняваше в идеята за дълга към Амбър? Нищо. Тогава какво имаше?
Татко.
Вече не му дължах нищо, най-малкото пък някакъв синовен дълг. В края на краищата той беше виновен за сегашното състояние на нещата. Бе създал огромна челяд, без да се погрижи за съответното унаследяване на властта. Не можеше да се каже, че се бе държал мило с всяка една от майките ни и въпреки всичко очакваше преданост и подкрепа от наша страна. Играеше си на любимци и изглежда дори ни беше настройвал един срещу друг. След това е налапал стръвта за нещо, с което не е могъл да се справи и е изоставил кралството в пълен безпорядък. Зигмунд Фройд отдавна ме бе успокоил, че съм напълно нормален с общоприетите си чувства на неприязън, така присъщи на моето семейство. Нямах повод за оплакване в това отношение. Фактите са нещо друго. Не обичах баща си просто, защото не ми бе дал причини да го обичам; по-скоро май доста се бе потрудил точно в обратната посока. Стига толкова. Осъзнах какво ме притесняваше по отношение на идеята за дълг: целта.