Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— О! — възкликнах аз. — О!
Той кимна.
— Сега можеш да включиш още един роднина в сметките. Може да му липсва семейния финес, но то е само, защото е още млад и неопитен.
Седнал там, в собственото си съзнание, аз махнах на мълчаливия парад от мигове, който преминаваше между Амбър и тогава.
IV
Когато почуках на вратата, тя попита кой е и аз й казах.
— Един момент.
Чух стъпките й, после вратата се отвори. Вайъли беше малко по-висока от един и петдесет. Доста слаба, кестенява, с красиво лице и много приятен глас. Беше облечена в червено. Лишените й от зрение очи гледаха през мен, напомняйки ми за отминал мрак, за болка.
— Рандъм ме помоли да ти кажа, че ще се забави малко по-дълго, но няма за какво да се тревожиш.
— Моля, заповядай — отвърна тя, като отстъпи встрани и отвори докрай вратата.
Влязох. Не исках, но влязох. Нямах намерение да изпълнявам буквално молбата на Рандъм — да й обяснявам какво се е случило и къде е отишъл. Исках само да й кажа онова, което вече й бях казал, нищо повече. Чак след като всеки бе поел по пътя си, осъзнах точно в какво се състоеше неговата молба. Той ме бе помолил да отида и да кажа на жена му, с която по принцип не бях разменил повече от десетина думи, че се е отправил да търси незаконородения си син. Момчето, чиято майка, Морганти, се бе самоубила, поради което Рандъм бе наказан да се ожени насила за Вайъли. Фактът, че от брака им бе излязло нещо толкова красиво, все още продължаваше да ме удивлява. Нямах никакво желание да стоварвам тук цяла купчина неприятни новини, затова, когато влязох в стаята, потърсих някаква друга тема за разговор.
Минах покрай един бюст на Рандъм, поставен върху висока поставка на стената от дясната ми страна. Почти го бях отминал, когато забелязах, че наистина е брат ми. В другия край на стаята видях работния й плот. Извърнах се и огледах внимателно бюста.
— Не знаех, че се занимаваш със скулптура — казах.
— Да.
Като обходих с поглед стаята, бързо открих и други нейни произведения.
— Доста добри са.
— Благодаря ти. Няма ли да седнеш?
Настаних се в едно широко кресло с високи облегалки, което се оказа доста по-удобно, отколкото изглеждаше. Тя седна на дивана от дясната ми страна, като сви крака под себе си.
— Да ти донеса ли нещо за ядене или за пиене?
— Не, благодаря. Мога да остана съвсем малко. Всъщност, Рандъм, Ганелон и аз малко се поотклонихме на път за вкъщи и след забавянето ни срещнахме Бенедикт. В резултат се наложи Бенедикт и Рандъм да направят още едно кратко пътуване.
— Колко време ще се забавят?
— Сигурно цяла нощ. А може и малко по-дълго. Ако се наложи да останат повече, вероятно Рандъм ще се обади чрез Фигурите на някого и ние незабавно ще ти кажем.
Хълбокът ми започна да пулсира и аз поставих ръка върху него, разтривайки внимателно мястото.
— Рандъм ми е разказвал много за теб — каза тя.
Аз се разсмях.
— Сигурен ли си, че не искаш нищо за ядене? Няма никакъв проблем.
— Да не би да ти е казвал, че аз непрекъснато съм гладен?
Вайъли се разсмя.
— Не. Но, ако си бил толкова зает, колкото твърдиш, бих предположила, че просто не ти е останало време да обядваш.
— И ще бъдеш само наполовина права. Добре. Ако ти се намира някое парченце хляб, може и да ми се отрази добре да си гризна малко.
— Чудесно. Само минутка.
Тя стана и се запъти към съседната стая. Възползвах се от предоставената ми възможност да се почеша смело около раната, която внезапно до смърт ме бе засърбяла. Бях приел гостоприемството й отчасти поради тази причина и отчасти, защото осъзнах, че наистина съм гладен. Миг по-късно се опомних — та тя просто не би могла да ме види как се почесвам по хълбока. Сигурните й движения и уверените й обноски за миг ме бяха накарали да забравя, че е сляпа. Хубаво. Радвах се, че понасяше слепотата си толкова добре.
Чух я да си тананика тихичко някаква мелодия: „Балада за кръстосващите по моретата“ — песента за огромната търговска флотилия на Амбър. Амбър не е известен с производството си, а и земеделието никога не е било нашата стихия. Но корабите ни кръстосваха Сенките, извършваха редовни курсове между еди-къде си и еди-къде си, търгуваха с всичко. Почти всеки амбърит, благородник или не, прекарваше известно време във флотата. Онези, в чиито жили бе текла кралска кръв, бяха предначертали много отдавна търговските пътища, които другите кораби трябваше да следват. Моретата на две дузини светове се намираха в главата на всеки капитан. Едно време и аз бях плавал с флотата, въпреки че връзката ми с морето никога не се задълбочи толкова, колкото тази на Кейн или Жерар. Но бях останал силно впечатлен от морските бездни и духа на мъжете, които ги прекосяваха.