Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Да — отвърнах, — усуквах го. Ти знаеш за раната ми.
Тя кимна.
— Не се сърдя на Рандъм, че ти е казал. Преценката му за хората винаги е била проницателна и предпазлива. Не виждам причина защо и аз самият да не й се доверя. Все пак трябва да разбера какво точно ти е казал, както заради твоята собствена безопасност, така и за моето душевно спокойствие. Подозирам някои неща, но все още не съм напълно сигурен.
— Разбирам. Трудно е да прецениш по обратната страна на монетата. Тоест, да разбереш какво, може би, не е споменал пред мен. Но той ми казва почти всичко. Знам историята ти и повечето от тези на останалите. Рандъм ме държи в течение на събитията, подозренията, догадките.
— Благодаря ти — отвърнах и отпих глътка вино. — Тогава ще ми е много по-лесно да говоря, след като вече знам как стоят нещата с теб. Ще ти кажа всичко, което се случи от закуската досега…
Така и направих.
Тя се усмихваше от време на време, докато говорех, но не ме прекъсваше. Когато свърших, ме попита:
— Помислил си, че споменаването на Мартин ще ме разстрои?
— Струваше ми се твърде възможно — отвърнах.
— Не. Всъщност, познавам Мартин още от Ребма, когато той беше малко момче. Бях там, докато той растеше. Тогава го обикнах. Дори и да не беше син на Рандъм, пак щеше да ми е скъп. Мога само да се радвам на загрижеността на Рандъм. Само се надявам да се е проявила навреме, така че да бъде полезна и за двамата.
Поклатих глава.
— Не срещам хора като теб прекалено често — отвърнах. — Радвам се, че най-накрая поговорихме.
Вайъли се разсмя, после каза:
— И ти си бил сляп доста дълго време.
— Така е.
— Слепотата може да вгорчи живота на някого или да му достави по-голяма радост по отношение на нещата, които наистина притежава.
Не беше необходимо да се замислям отново върху чувствата си от онези дни на слепота, за да разбера, че аз спадах към първия тип хора, дори да се абстрахирах от обстоятелствата, при които я бях преживял. Съжалявам, но наистина бях такъв, за което съжалявам.
— Вярно е — отвърнах. — Ти си щастлива.
— Това наистина е просто душевно състояние… нещо, което господарят на сенките може лесно да разбере.
Тя се изправи.
— Винаги съм се чудила как ли точно изглеждаш — каза. — Рандъм те описва, но това е съвсем различно. Може ли?
— Разбира се.
Вайъли се приближи и допря връхчетата на пръстите си до лицето ми. Много внимателно проследи чертите ми.
— Да — отвърна, — горе-долу си такъв, какъвто мислех, че трябва да бъдеш. Усещам напрежението ти. То е в теб от много отдавна, нали?
— Под една или друга форма, предполагам още откакто се върнах в Амбър.
— Питам се, дали не си бил по-щастлив, преди да си възстановиш паметта?
— Това е един от въпросите, за които няма отговор. Можех да бъда и мъртъв, ако не си я бях възстановил. Но като оставим това за миг настрана, в онези времена също имаше нещо, което ме преследваше ме измъчваше ежедневно. Непрекъснато търсех начини да открия кой съм всъщност, какво съм.
— Но по-щастлив ли беше или по-нещастен, отколкото си сега?
— Нито едното, нито другото. Нещата взаимно се уравновесяват. Както ти самата каза, въпрос на душевно състояние. А дори и да не беше така, не бих могъл никога да се върна към онзи друг живот сега, когато знам кой съм, сега, когато открих Амбър.
— Защо?
— Защо ме питаш такива неща?
— Искам да те разбера. Още от момента, в който за пръв път чух за теб, там в Ребма, още преди Рандъм да ми разкаже историята ти, се чудех какво точно те води. Сега имам възможността — не правото, разбира се, само възможността — почувствах, че си струва, макар и не на място и въпреки че не подхожда на ранга ми, просто да те попитам.
Сподавих смеха си.
— Казано честно — започнах — ще видя дали мога да бъда искрен. Първоначално ме тласкаше омразата — омразата към моя брат Ерик… и желанието да се възкача на трона. Ако ме беше попитала, когато се върнах, кое от двете е било по-силно, щях да ти отговоря възкачването на трона. Ала сега… сега би трябвало да си призная, че всъщност бе другото, бях воден от омразата. Не го осъзнавах до този момент, но е вярно. Само че Ерик е мъртъв и в мен не остана нищо от онова, което изпитвах тогава. Тронът си стои, но сега откривам, че изпитвам смесени чувства към него. Има вероятност просто никой от нас да няма право на него, предвид настоящите обстоятелства, а и дори да бъдат оттеглени всички възражения на семейството, в този момент не бих се възкачил на него. Ще трябва първо да се уверя с очите си, че стабилността на царството е възстановена и множество въпроси са получили отговора си.