Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Права си — отворих очи и погледнах към нея. — Радвам се, че ми го каза.
Станах.
— Подай ми ръката си.
Тя протегна дясната си ръка и аз я вдигнах до устните си.
— Благодаря ти. Обядът беше превъзходен.
Обърнах се и тръгнах към вратата. Когато погледнах назад, Вайъли се бе изчервила и се усмихваше, ръката й все още бе наполовина вдигната и аз започнах да разбирам промяната, настъпила в Рандъм.
— На добър час — каза тя, в мига, в който стъпките ми спряха.
— … И на теб — отвърнах и излязох бързо навън.
Смятах после да се видя с Бранд, но сега просто не можах да се реша. Едно, че не исках да се срещна с него с притъпен от умората ум. И второ, разговорът ми с Вайъли бе първото хубаво нещо, случило ми се от известно време насам и не ми се щеше да си развалям настроението.
Изкачих се по стълбите и продължих по коридора към стаята си. Докато пъхах новия си ключ в новата си ключалка, естествено си припомних за миг нощта на промушването. Дръпнах пердетата, за да не влиза следобедната светлина, съблякох се и си легнах. Както и друг път ми се бе случвало след изживяни напрегнати моменти и с още предстоящи такива, сънят известно време ме отбягваше. Дълго се мятах и въртях, преживявайки отново събитията от изминалите няколко дни и някои дори още по-раншни. Когато накрая все пак заспах, сънищата ми бяха амалгама от същия материал, като включително и периода в моята стара килия драскаше отвън по вратата.
Когато се събудих, вече беше тъмно и наистина се чувствах отпочинал. Напрежението ме бе напуснало, мечтите ми бяха доста по-миролюбиви. Дори някакъв мъничък заряд от приятна възбуда танцуваше някъде в дъното на съзнанието ми. Беше заповед на връхчето на езика, скрито хрумване, че…
Да!
Седнах в леглото. Протегнах се към дрехите си и започнах да се обличам. Пристегнах Грейсуондир на кръста си. Сгънах едно одеяло и го пъхнах под мишница. Разбира се…
Умът ми се проясни и раната престана да пулсира. Нямах представа колко съм спал и едва ли си заслужаваше чак толкова да проверявам. Имах да свърша нещо много по-важно, нещо, за което отдавна трябваше да се сетя — всъщност, вече се бях сещал. Веднъж се бях замислил за него, но бесния ход на времето и събитията го бяха изтикали от съзнанието ми. До този момент.
Заключих стаята си зад мен и се отправих към стълбите. Свещите премигваха и избледнелият елен, който умираше от векове върху гоблена от дясната ми страна, гледаше назад към избледнелите кучета, които го преследваха от горе-долу също толкова. Понякога симпатиите ми клоняха към елена, въпреки че обикновено бях изцяло за кучетата. Трябваше да поръчам някой ден да го реставрират.
По стълбите и надолу. В ниското не се чуваше нищо. Следователно беше късно. Добре. Още един ден и ние продължавахме да сме живи. Може би дори мъничко бяхме помъдрели. Достатъчно, за да осъзнаем, че все още съществуват много неща, които трябва да научим. Да не губим надежда тогава. Това е то. Нещото, което ми бе липсвало, когато се свивах в онази проклета килия, с ръце, притиснати към обезобразените ми очи и виех. Вайъли… Как ми се иска да бях поговорил с теб за няколко минути в онези дни. Но аз получих знанията си в едно отвратително училище и дори, и по-смекчена програма вероятно не би могла да ми даде твоето милосърдие. Въпреки че… кой знае. Винаги бях усещал, че съм по-скоро куче, отколкото елен, по-скоро ловец, отколкото жертва. Ти можеше да ме научиш на нещо, което да притъпи мъката, да обуздае омразата. Но щеше ли така да е по-добре? Омразата умря с човека и мъката също отмина, но като се обръщам назад се чудя, дали щях да се справя без тяхната подкрепа. Не съм много сигурен, че бих преживял заточението си без моите грозни другари. Те бяха тези, които ме връщаха отново и отново към живота и разума. Сега вече мога да си позволя лукса от време на време да се мисля за елена, но тогава това можеше да се окаже фатално. Всъщност, не знам, мила Вайъли, и се съмнявам, че някога ще науча.