Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
На втория етаж беше тихо. Отдолу долитаха някакви шумове. Лека нощ, скъпа госпожо. Завой и отново надолу. Питах се, дали Рандъм е открил нещо важно. По всяка вероятност не, иначе той или Бенедикт щяха да се свържат с мен досега. Освен ако не бяха изпаднали в беда. Не. Нелепо бе да си измислям тревоги. Неприятностите идваха сами, а аз и така си имах предостатъчно грижи.
Приземният етаж.
— Уил — казах аз и добавих: — Ролф.
— Принц Коруин.
Двамата стражи бяха заели професионална стойка при шума от стъпките ми. По лицата им разбрах, че всичко е наред, но попитах просто, за да спазя етикета.
— Спокойно е, господарю, спокойно е — отвърна ми по-старшият.
— Добре — кимнах аз и продължих нататък през мраморната столова.
Щеше да се получи, съвсем сигурен бях, ако времето и влагата не я бяха унищожили напълно. И тогава…
Влязох в дългия коридор, в който прашните стени сякаш те притискаха отстрани. Мрак, сенки, моите стъпки…
Стигнах до вратата в края, отворих я, пристъпих на площадката. После отново надолу, по тази виеща се стълба, светлинка тук, светлинка там, навътре в недрата на Колвир. Рандъм беше прав, реших аз. Ако издълбаеш всичко чак до нивото на този отдалечен етаж, щеше да има доста близко съответствие между онова, което останеше и мястото на първичния Лабиринт, който бяхме посетили тази сутрин.
… Надолу. Извивки и криволици в мрака. Фенерът и осветената подобно на фар вишка на караула се открояваха театрално в дълбините. Стигнах до подземието и се отправих натам.
— Добър вечер, принц Коруин — каза приведената, мъртвешки бледа фигура, която, пушейки лулата си и хилейки ми се над нея, се бе облегнала на един рафт за провизии.
— Добър вечер, Роджър. Как вървят нещата в долната земя?
— Плъх, прилеп, паяк. Нищо кой знае колко вълнуващо. Спокойно!
— Харесва ли ти този пост?
Той кимна.
— Пиша философски роман, пронизан с елементи на ужас и жестокости. Работя върху тези моменти тук долу.
— Става, подходящо е — подкрепих го аз. — Ще ми трябва фенер.
Роджър взе един от рафта и го запали от свещта си.
— Краят щастлив ли ще бъде? — полюбопитствах аз.
Той повдигна рамене.
— Аз ще съм щастлив.
— Искам да кажа, дали доброто побеждава и героят спи с героинята? Или избиваш всички?
— Това едва ли ще е справедливо.
— Няма значение, може би някой ден ще го прочета.
— Всичко се случва.
Взех фенера и се отдалечих, насочвайки се натам, където не бях ходил от много отдавна. Открих, че все още мога да измервам ехото наум.
Не след дълго доближих стената, намерих необходимия ми коридор и влязох в него. След това просто трябваше да броя крачките си. Краката ми сами знаеха пътя.
Вратата към старата ми килия стоеше полуоткрехната. Поставих фенера на земята и използвах и двете си ръце, за да я отворя изцяло. Отстъпи неохотно, проскърцваше, докато се отместваше. После вдигнах фенера, задържах го високо и влязох.
Настръхнах и стомахът ми се сви. Започнах да треперя. Трябваше да се преборя с внезапния импулс да се втурна и да избягам. Не бях предвидил подобна реакция. Не исках да пристъпя по-далеч от тежката, обкована с месинг врата, от страх да не би тя да се затръшне и заключи зад гърба ми. Усещането, което тази килия пробуждаше в мен, бе съвсем близо до истинския ужас. Насилих се да задържа погледа си върху подробностите — дупката, която ми бе служила за фенер, почернялото място, където бях стъкнал огъня през онзи последен ден. Прокарах лявата си ръка по вътрешната страна на вратата и проследих вдлъбнатините, които бях издълбал, стържейки с лъжицата. Спомних си какво бе причинило това на ръцете ми. Приведох се, за да огледам вдлъбнатината. Не беше чак толкова дълбока, колкото ми изглеждаше тогава, не и в сравнение с цялата дебелина на вратата. Разбрах колко много съм преувеличавал резултатите от това немощно усилие към свободата. Прекрачих прага и се вгледах в стената.
Беше съвсем избледняла. Прахът и влагата се бяха погрижили добре, за да я разрушат. Но все още можех да различа контурите на фара на Кабра, очертани от четири драскотини, направени с дръжката на моята стара лъжица. Магията все още бе тук, онази сила, която в края на краищата ме бе пренесла на свобода. Почувствах я без да я призовавам.