Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Защо си направил всичко това? — попита Рандъм.
— Някой все трябваше да го направи. Той дойде при мен, така че трябваше аз да го сторя — отвърна Бенедикт. — Не, че не бях силно привързан към момчето, напротив — добави той.
Рандъм наведе глава.
— Каза, че е прекарал с теб почти една година. Какво е станало с него после?
— Жаждата за пътешествия, която ти познаваш толкова добре, колкото и аз. Веднага, щом придоби известна увереност в способностите си, той пожела да ги изпробва. През времето, в което го обучавах, аз самият го бях водил на пътешествия в Сенките, бях го срещал с хора, които познавах на различните места. Но настъпи часът, когато Мартин пожела да поеме по свой собствен път. Един ден той се сбогува с мен и замина.
— Виждал ли си го оттогава? — попита Рандъм.
— Да. Връщаше се периодично и оставаше известно време при мен, за да ми разкаже приключенията си, откритията си. Винаги беше съвсем ясно, че това е просто визита. След време започваше да не го свърта на едно място и отново поемаше нанякъде.
— Кога за последен път го видя?
— Преди няколко години, авалонско време, при обичайните обстоятелства. Той се появи една сутрин, остана за около две седмици, разказа ми за нещата, които е видял и направил, разказа ми и за многото неща, които иска да направи. После отново замина.
— И оттогава изобщо не си чувал нищо за него?
— Напротив. Имаше съобщения, оставени при общи приятели, когато минавал покрай тях. От време на време дори се свързваше с мен посредством Фигурата ми…
— Имал е тесте с Фигури? — прекъснах го аз.
— Да, подарих му една от резервните си колоди.
— Ти имаше ли Фигура за него?
Бенедикт поклати глава.
— Дори не знаех, че подобна Фигура съществува, докато не видях тази — отвърна той, като вдигна картата, вгледа се в нея и я върна обратно на Рандъм. — Не владея изкуството на приготвянето им. Рандъм, опитвал ли си да се свържеш с него чрез Фигурата му?
— Да, безброй пъти откакто я намерихме. Всъщност, опитах отново само преди няколко минути. Не се получава.
— Разбира се, това нищо не доказва. Ако всичко е станало така, както предполагаш и той наистина е оцелял, може да е решил да блокира всички по-нататъшни опити за контакт. Знае как да го направи.
— Дали е станало, както предполагам? Знаеш ли нещо повече за това?
— Сетих се нещо — отвърна Бенедикт. — Всъщност, преди няколко години той наистина се появил ранен у едни приятели там, в Сенките. Раната била причинена от наръгване с нож. Казаха ми, че дошъл при тях в много лошо състояние и не бил особено приказлив по отношение на случилото му се. Останал няколко дни, докато отново бил в състояние да пътува. Тръгнал си, без да се е възстановил напълно. Това е последното, което се чу за него. А също така и последното, което аз знам.
— Не си ли бил любопитен да разбереш какво се е случило? — попита Рандъм. — Не си ли го потърсил?
— Естествено, че бях любопитен. Все още съм. Но човек трябва да има право да води собствения си живот, без намесата на близки и роднини, независимо колко е добронамерена. Той преодолял кризата и не се опитал да се свърже с мен. Явно е знаел какво иска. Всъщност, беше ми оставил съобщение при семейство Тисайс, в което се казваше, че когато науча какво се е случило, не бива да се тревожа, че той знае какво трябва да направи.
— Семейство Тисайс ли? — попитах аз.
— Точно така. Мои приятели в Сенките.
Въздържах се да кажа онова, което бих могъл. Бях ги счел просто за част от историите на Дара, тъй като в други области тя доста бе извъртяла истината. Дара ми бе говорила за семейство Тисайс така, сякаш лично ги бе познавала, като че ли им е гостувала — и всичко това със знанието на Бенедикт. Моментът все пак не изглеждаше кой знае колко подходящ, за да му разкажа за снощните си видения в Тир-на Ногт и за нещата, които те загатваха по отношение на роднинските му връзки с момичето. Досега не бях разполагал с достатъчно време да премисля нещата, както и всичко онова, което те означаваха.
Рандъм стана и се отдалечи. Спря близо до терасата, с гръб към нас, сплел пръсти зад гърба си.
— Как можем да се свържем със семейство Тисайс? — попита той Бенедикт.
— Никак — отвърна той. — Освен да им отидем та гости.