Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]». Краткое содержание книги:
На този фон перипетиите на едно малко момче не изглеждат от значение, но все пак отразяват живота на простолюдието в тези размирни времена.
Оттатък тясното море пък има една кралица, която търси начин да се завърне в родината, която никога не е виждала. Денерис е и майка на трите дракона, а са изминали повече от 300 години от смъртта на последния жив дракон. Те растат, а заедно с тях започва да се завръща и магията — загубила голяма част от силите си.
Сянка, родена от „червена светлина“ щъка из света, носейки тайнствена смърт, а пред Кралския чертог ще се изпъне дебела верига, за да попречи на флотата да се спаси от зелените пламъци на адския огън…
Заръмжа и закрачи пред вратата, след това се хвърли още веднъж. Тя малко се отдръпна и след това го удари. „Заключена — прошепна му някой. — Вързана с верига.“ Гласът, който той не чуваше. Миризмата без мирис. Другите изходи също бяха затворени. Там, където в човешката канара се отваряха врати, дървото беше дебело и здраво. Нямаше изход.
„Има“ — чу пак гласа и сякаш видя сянката на едно грамадно дърво, покрито с иглички, издигащо се от черната пръст десет пъти по-високо от човек. Да, но когато се озърна, дървото го нямаше. „От другата страна на гората на боговете, смърчът. Побързай, побързай…“
А в мрака на нощта се чу приглушен вик и бързо секна.
Той затича обратно между дърветата. Мокрите листа зашумоляха под лапите му, клоните го шибаха по гърба. Чу, че брат му тича след него. Двамата се шмугнаха под язовото дърво, под гъстата плетеница от букове, ясен и трънливи храсти, към отвъдната страна на гората… и ето я сянката, която беше зърнал, без да я вижда, стройното дърво, издигащо се нависоко към покривите. „Смърч“ — застигна го мисълта.
Той изръмжа, подуши ствола на дървото, след което вдигна единия си крак и го беляза с урината си. Един нисък клон го плесна по муцуната и той го захапа, изви го и го задърпа, докато той не се скърши и не се откъсна. Устата му беше пълна с игли и с горчив вкус. Разтърси глава и изръмжа.
Брат му клекна и зави високо и протяжно — изпълнена със скръб песен. Изходът не беше изход. Те не бяха катерици, нито като човешките палета, не можеха да се катерят по дървесните стволове, да се улавят за клоните с меки розови лапи и тромави крака. Те бяха бегачи, ловци, хищници.
А в нощта, оттатък камъка, който ги държеше затворени, кучетата се разбудиха и залаяха. Едно, после друго, след това — всички, вой и врява. И те я бяха надушили: миризмата на враг и на страх.
Изпълни го отчаяна ярост, пареща като глад. Той отскочи от стената, засили се на дълги отскоци под дърветата, сенките от клоните и листата зашариха по сивата му козина… а после се обърна и затича стремглаво назад. Краката му полетяха, замятаха нагоре мъртви листа и борови иглички, и за миг той се превърна в ловец, а пред него бягаше рогат елен, и той можеше да го види, можеше да го помирише, и той се втурна с все сила да го догони. Миризмата на страх накара сърцето му да затупти бясно и от челюстите му потече слюнка, и когато стигна до падналото дърво, се хвърли нагоре към ствола и заби нокти в кората. После скочи още и още нагоре, два отскока, три, без да забавя, докато не достигна най-ниските клони. Вейките се заплитаха в краката му, биеха го през очите, сиво-зелени игли се пръскаха, щом се промушеше между тях, биеха го. Трябваше да забави. Нещо се заплете в крака му, той го дръпна и изръмжа. Стволът под него се стесняваше, катеренето ставаше все по-стръмно, почти отвесно, и мокро. Кората се откъсваше като кожа под дращещите му нокти. Една третина беше изминал догоре, половината, повече, покривът вече беше почти досегаем… и тогава той усети как кракът му се подхлъзна по мокрото дърво, и изведнъж започна да се свлича надолу. Изскимтя от страх и от гняв, и започна да пада, да пада, и се загърчи във въздуха, а земята се понесе нагоре да го премаже…
И тогава Бран се върна отново в леглото си в самотната стая на кулата, заплетен между завивките си и едва дишащ.
— Лято! — извика той. — Лято!
Рамото сякаш го болеше, все едно че беше паднал на него, но знаеше, че е само призракът на онова, което изпитваше вълкът. „Джойен ми каза истината. Аз съм звяр.“ Отвън смътно се чуваше кучешки лай. „Морето е дошло. Залива ни през стените, точно както каза Джойен.“ Бран стисна желязната пръчка над главата си, надигна се и извика за помощ. Не дойде никой и след малко той си спомни, че няма кой да дойде. Бяха махнали стражата от вратата му. Сир Родрик имаше нужда от всяка мъжка ръка, годна да носи оръжие, така че Зимен хребет беше останал дори без символичен гарнизон.
Другите бяха заминали преди осем дни, шестстотин души от Зимен хребет и близките твърдини. Клей Кервин водеше насам още триста, за да се присъединят към тях в движение, а майстер Лувин беше разпратил пред тях гарвани, да призоват набора от Бял залив и могилите, и дори от недрата на Вълчия лес. Тореново поле беше нападнато от някакъв жесток военен главатар на име Дагмър Ждрелото. Баба Нан казваше за него, че не може да бъде убит, че веднъж един негов враг разцепил главата му с брадва, но Дагмър бил толкова свиреп, че само притиснал двете половини и ги държал така, докато зарастат. „Да не би Дагмър да е победил?“ Тореново поле се намираше на много дни път от Зимен хребет, но все пак…