Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Ланистърите се бяха спрели на югоизток под разветите си ярки знамена.

— Предни отряди, нищо повече — увери я сир Дезмънд, когато тя се качи на бойниците при него. — Главната сила на лорд Тивин е още на юг. Засега не сме застрашени.

На юг от Червената вилка земята се простираше открита и равна. Високо от наблюдателната кула Кейтлин можеше да види на мили разстояние. Въпреки това се виждаше само най-близкият брод. Едмур беше възложил защитата му на лорд Джейсън Малистър, както и на другите три нагоре по течението на реката. Конниците на Ланистър се трупаха нерешително край речния бряг, пурпурните и сребристите им пряпорци плющяха под напора на вятъра.

— Не са повече от петдесет, милейди — прецени сир Дезмънд.

Кейтлин се загледа в ездачите, разтеглени в дълга редица. Хората на лорд Джейсън чакаха да ги посрещнат зад скали, висока трева и хълмисти склонове. Тръбен призив подкара конниците напред в тържествен тръс и водата закипя под краката на конете. За миг зрелището беше величествено, с ярките им доспехи и разветите знамена, с блесналото по върховете на пиките им слънце.

— Сега — промълви Бриен.

Беше трудно да се разбере какво точно става, но цвиленето на конете се чуваше дори от това разстояние, слухът на Кейтлин долови и трясък на стомана. Едно от знамената изчезна, когато знаменосецът залитна и се срина от седлото си, скоро след това тялото на първия загинал мина покрай стените, понесено от течението. Ланистърите вече се оттегляха объркани. Престроиха се пред очите й, казаха си нещо и препуснаха назад. Мъжете по стените ги отпратиха с оскърбителни ругатни, макар да бяха вече твърде далече, за да ги чуят.

Сир Дезмънд се плесна по корема.

— Де да можеше сега лорд Хостър да е тук, да види това. Щеше да затанцува от радост.

— Боя се, че за баща ми дните за танци отминаха — отрони Кейтлин. — А тази битка едва започва. Ланистърите ще дойдат пак. Лорд Тивин разполага с два пъти повече хора от тези на брат ми.

— И десет пъти повече да имаше, пак щеше да е все едно — каза сир Дезмънд. — Западният бряг на Червената вилка е по-висок от източния, милейди, и е добре залесен. Нашите стрелци имат добро прикритие и чисто поле за стрелите си… а ако някъде се получи пробив, Едмур държи в резерв най-добрите си рицари, готови да препуснат навсякъде, където възникне отчаяна нужда от тях.

— Моля се да сте прав — каза Кейтлин.

Същата нощ дойдоха отново. Беше заповядала да я събудят, когато врагът се върне, и някъде след полунощ едно от слугинчетата я докосна леко по рамото. Кейтлин веднага скочи.

— Какво има?

— Пак са на брода, милейди.

Загърната в нощния си халат, Кейтлин се качи на покрива на цитаделата и видя осветената от луната река, където кипеше битката. Бранителите бяха наклали огньове по брега и хората на Ланистър, изглежда, се бяха надявали, че ще ги заварят заслепени от нощния мрак или непредпазливи. Глупаво, ако наистина беше така. Тъмнината в най-добрия случай е рискован съюзник. Когато нагазиха до гърди, за да прекосят, започнаха да падат в скритите въртопи и течението да ги отнася, други се препъваха в едрите камъни или заплитаха крака в скритите железни заграждения. Лъкометците на Малистър ги посрещнаха с ураган от свистящи огнени стрели, който отдалече изглеждаше странно красив. Един от нападателите, пронизан от дузина стрели и цял в пламъци, се завъртя на коня си в дълбоката до колене вода и накрая падна и течението го отнесе. Докато тялото му премине покрай стените на Речен пад, пламъците, както и животът му, бяха изгаснали.