Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Е, признавам, че не виждам толкова ясно разликата като вас, капитане.
— Мно-ого жалко.
— Бихте могли да се постараете да ни осветлите — каза рязко ковчежникът.
— Какво рече? Постараете, осветлите? Невероятно! — Отпусна се отново в стола си, с доволно изражение.
— Трябва им по-силен вятър — подхвърли Калам.
— Да ги ускори. Искат да танцуват около нас, да, пикливите му страхливци. Да ме настъпят по мазола, това ми се ще на мене, но не, предпочитат да се свиват и да ни отбягват. — Изненадващо трезвите му очи се извърнаха към Калам. — Точно затова ще ги изненадаме, само да съмне. Атака! Безцеремонно! Морските горе се готвят за абордаж! И никой да не ми пробутва оплаквания на борда на „Рагстопър.“ Никакви. Чуя ли още едно блеене, и блейчото губи един пръст. Изблее ли още веднъж, губи още един. И така нататък. Ще му ги накова по палубата.
Калам затвори очи. Плаваха вече четири дни, без ескорт, попътният вятър ги тласкаше с постоянните шест възела в час. Моряците бяха изпънали всяко парче платно, което можеше да се намери, и корабът пееше с хор от злокобни скърцания и стонове, но въпреки това двете пиратски галери можеха да кръжат около „Рагстопър.“
„И този безумец иска да ги атакува.“
— Атака ли казахте? — прошепна ковчежникът и се опули. — Забранявам!
Капитанът примига като бухал.
— Тъй ли, сър? — заговори той кротко. — Вижте, все пак погледнах в калайдисаното си огледало, нали? Изгубило си е блясъка, честна дума ви казвам. От вчера до днес. Смятам да се възползвам от това.
От самото начало на пътуването Калам се стараеше да си стои в каютата през повечето време, излизаше на палубата само в най-тихите часове, късно по време на последната вахта, преди изгрева. Това, че се хранеше с екипажа в трюма, намаляваше броя на срещите му със Салк Елан и с ковчежника. Днес обаче капитанът беше настоял да вечеря с тях. Появата на пиратите през деня беше изострила любопитството на убиеца как точно смята капитанът да се оправи с тях, тъй че се съгласи.
Беше ясно, че Салк Елан и ковчежникът са сключили нещо като примирие, тъй като никога не прехвърляха границата на случайната язвителна насмешка. Леко преувеличената атмосфера на изисканост правеше усилията им да се сдържат още по-явни.
Но същинската загадка на борда на „Рагстопър“ беше неговият капитан. Калам беше чул вече достатъчно приказки и долу в трюма, и между първия и втория помощник, за да прецени, че се отнасят към капитана едновременно с респект и с някак извратена привързаност. „Както би се държал човек с някое докачливо куче. Потупай го веднъж и замята опашка, потупай го два пъти — ще останеш без ръка.“ Сменяше ролите както и когато му падне, без никакъв повод. Чувството за хумор, което проявяваше, изопваше нервите на човек, докато се мъчи да го разбере. Когато Калам се задържеше по-задълго в компанията му — особено когато избраното питие се окажеше вино, — го заболяваше глава от усилието да проследи увъртанията на капитана. Още по-лошото беше, че долавяше някаква хладнокръвна преднамереност в това оплетено кълбо, сякаш капитанът говореше на два езика едновременно, единият грубоват, другият — гладък и пълен с тайни послания. „Готов съм да се закълна, че кучият му син се опитва да ми каже нещо. Нещо жизненоважно.“ Чувал беше за някаква магия, от един от по-редките Лабиринти, която можеше да омае ума на човек, някаква умствена преграда, около която жертвата — в абсолютно изтерзано съзнание — можеше да кръжи, без да може да проникне. „Ето че нагазих в абсурда. Параноята е вечната любовница на убиеца и няма спасение от това съскащо змийско гнездо. Да можех само да си поговоря с Бързия Бен сега…“
— Спим с отворени очи ли бе, човек?
Калам се сепна и погледна навъсено капитана.
— Господарят на този великолепен кораб тъкмо казваше — изчурулика Салк Елан, — че дните са започнали да текат доста странно, откакто сме навлезли в открито море. Постави въпроса, очаквайки вашето мнение, Калам.
— Откакто напуснахме залива на Ейрън, изтекоха четири дни — изръмжа убиецът.
— Тъй ли? — попита капитанът. — Сигурен ли си?
— Какво искате да кажете?
— Някой непрекъснато събаря съскавеца, разбираш ли.
— Какво? — „О! Съскащият пясък — готов съм да се закълна, че тоя човек измисля и думите, както му падне на езика.“ — Да не би да намеквате, че на „Рагстопър“ имате само един пясъчен часовник?
— Официалното време се поддържа така, с един часовник — каза Елан.
— Дори другите на борда да му противоречат — добави капитанът и отново напълни бокала си. — Четири дни… или четиринайсет?
— Това сега някакъв философски спор ли е? — попита подозрително ковчежникът.