Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Сормо се обърна към историка.
— Къде е вашият ефрейтор Лист?
Дюйкър примига изненадано.
— Не знам. Защо?
— Обладан е от видения.
— Да.
Мършавото лице на магьосника се сгърчи.
— Нищо не можем да усетим за онова, което е пред нас. Толкова пуста земя е нещо неестествено, историко. Изпепелена е. Душата й е унищожена. Как?
— Според Лист някога тук е имало война, в равнината отвъд гората. Толкова отдавна, че споменът за нея е заличен. Но ехото е останало, впечатано е в самата скала.
— Кой е водил тази война?
— Боя се, че тепърва ще се разбере. Някакъв призрак води Лист в сънищата му, но разбулването няма да ни даде сигурен знак. — Дюйкър въздъхна. — Призракът е Джагът.
Колтейн се загледа на изток, към избледняващия хоризонт.
— Юмрук — проговори след малко Дюйкър. — Корболо Дом…
Чу се шум, обърнаха се и видяха тичащ към тях благородник. Историкът възкликна:
— Тъмлит! Какво ли е станало?
Старецът спря, изгледа ги навъсено и се обърна към Колтейн.
— Случи се нещо ужасно, Юмрук.
Едва сега слухът на Дюйкър долови шумотевицата откъм стана на бежанците, проснал се покрай керванския път.
— Какво става, Тъмлит?
— Нов пратеник. Промъкнал се е тайно. Срещна се със Съвета — опитах се да ги разубедя, но не успях, уви. Пулик и Нетпара склониха останалите. Юмрук, бежанците ще прекосят реката — под милостивата закрила на Корболо Дом…
Колтейн се извърна рязко към тримата магьосници.
— По клановете. Пратете Бълт и капитаните при мен.
Из лагера вече се разнасяха викове. Уикците препречваха пътя на бежанската маса, която с бутане и врява се понесе към брода. Юмрукът стисна за рамото един от войниците наблизо и викна:
— Предай на главатарите да изтеглят воините си от пътя им — не можем да го предотвратим.
„Прав е — няма да може да спре тия глупци.“
Бълт и капитаните пристигнаха на бегом и Колтейн изреди отсечено заповедите си. От тях за Дюйкър стана ясно, че Юмрукът се подготвя за най-лошото. След като офицерите се разтичаха обратно по частите си, Колтейн се обърна към историка.
— Иди при сапьорите. По моя заповед трябва да се присъединят към бежанския керван, да махнат всякакви отличителни знаци и да подменят униформите си с гражданско облекло…
— Няма да се наложи, Юмрук — всички бездруго са облечени във всевъзможни дрипи. Но ще им кажа да си вържат шлемовете на коланите.
— Заминавай.
Дюйкър тръгна. Небето изсветляваше и пеперудите вече се раздвижваха — мълчаливото им пърхане накара историка да потръпне, без никаква явна причина. Започна да си пробива път през кипналото множество, провираше се между пехотинците, които се бяха отдръпнали и наблюдаваха с безизразни лица напора на бежанците.
Зърна една опърпана група войници, насядали далече встрани от пътя, почти в края на фланговите заграждения. Не обръщаха внимание на бежанската сган и сякаш бяха погълнати в едно-единствено занимание — навиваха някакви въжета.
— Колтейн заповяда да се присъедините към бежанците — каза историкът, щом стигна при тях. — Никакви спорове — свалете си шлемовете, веднага…
— Кой спори? — промърмори един нисък набит боец.
— Какво се каните да правите с тия въжета? — попита намръщено Дюйкър.
— Направихме си снощи малко рекогносцировка, старче. Сега ще млъкнеш ли да можем да се приготвим?
От гората излязоха трима войници и се приближиха на бегом. Единият стискаше за плитката отсечена глава, от която капеше кръв.
— Тоя сдаде поста — подхвърли войникът и пусна трофея си на земята. Никой нищо не попита, а и тримата не се обърнаха да докладват на никого.
Целият отряд довърши приготовленията едновременно — въжените намотки бяха метнати през рамо, шлемовете — окачени на коланите, а заредените арбалети — скрити под хлабавите наметала и телаби. Всички се надигнаха мълчаливо и се отправиха към бежанската маса.
Дюйкър се поколеба. Обърна се и погледна към брода. Челото на бежанската колона беше навлязло във водата — дълбока до кръста, с лепкаво тинесто дъно. Пеперудите се носеха на гъсти рояци над човешката гмеж — блеснали от слънцето взривове от бледожълто. Най-отпред вървяха десетина уикски воини, да преведат колоната. Следваха фургоните на благородничеството — единствените бежанци, които щяха да останат сухи. Историкът огледа напиращия керван, сред който се бяха омешали сапьорите, но не можа да ги види, стопени в гъстото множество. Някъде още по-далече нагоре по керванския път се чуваше ужасното мучене на подложения на клане добитък.
Пехотата от двете страни на пътя приготвяше оръжията — Колтейн явно беше предвидил необходимостта от ариергардна защита на прехвърлянето.