Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Стигнахме.“
Изтри калта от очите си и едва сега се огледа наоколо. Между мъртвите или издъхващи коне лежаха тела на уикски воини, морски пехотинци и сапьори, и всичко беше толкова гъсто осеяно със стрели, че теренът сякаш бе обрасъл с тръстика. Фургоните на благородниците бяха издърпани в края на брода и подредени в отбранителен полукръг, макар че битката се беше изтеглила към гората.
— Кой? — изпъшка Дюйкър.
Жената, залегнала до него, изсумтя.
— Онова, което остана от сапьорите… морските… и няколко оцелели уикци.
— И само това?
— Никой друг не може да премине — а и Седма, с поне два от клановете, се бият в ариергарда. Останахме сами и ако не успеем да разчистим тези гори…
„Ще ни затрият.“
Тя посегна към един от труповете наблизо и свали уикския шлем.
— Този май ще ти стане, старче. Дръж.
— Срещу какво се сражаваме тук?
— Поне три роти. Предимно стрелци обаче — смятам, че Корболо Дом не е очаквал изобщо войници в челото на колоната. Планът е бил да блокира с бежанците прехвърлянето ни и да ни попречи да овладеем този бряг.
— Сякаш е знаел, че Колтейн ще отхвърли предложението, но благородниците — не.
— Точно така. Стрелбата се разреди — сапьорите са ги изтласкали. Богове, наистина са страхотни! Дай да си намерим по някое добро оръжие и да се включим в забавлението.
— Върви — отвърна Дюйкър. — Аз обаче ще остана — да виждам реката. Трябва да видя…
— Тук ще те набучат като таралеж, старче.
— Ще рискувам. Върви!
Тя се поколеба, после кимна и запълзя между телата.
Дюйкър си намери един кръгъл щит и се покатери на най-близкия фургон, като за малко щеше да настъпи някакъв присвил се човек. Зяпна го невярващо.
— Нетпара!
— Спаси ме. Моля ти се!
Дюйкър го пренебрегна и насочи вниманието си назад към реката.
Бежанският поток, добрал се до южния бряг, не можеше да продължи напред — хората започваха да се пръскат по бреговата ивица. Дюйкър видя как една тълпа забеляза групата войници, теглещи въжето на понтона над брода, и ги връхлетя с дива ярост, макар да нямаше нито оръжия, нито брони. Буквално ги разкъса.
Клането беше превърнало реката надолу по течението в розова гмеж от насекоми и човешки тела. Открои се още един пропуск в плана на Корболо, когато роякът стрели отгоре намаля — запасите им привършваха. Плаващата платформа беше оставена на течението, скъсяваше разстоянието и най-сетне пиконосците се сблъскаха с невъоръжените цивилни в брода. Но не бяха предвидили кипналия гняв, който ги посрещна. Бежанците бяха надмогнали страха. Стискаха върховете на пиките с посечени ръце и не пускаха. Други се спускаха напред, катереха се върху понтона и напираха срещу лъкометците зад огъващата се редица на пиконосците. Понтонът започна да потъва под тежестта им, след това се наклони. След миг реката се задръсти от мятащи се тела — бежанци и войници на Корболо, — а понтонът се скъса.
И над всичко това гъмжаха облаците пеперуди, като милиони жълти цветове, понесени от вихрените ветрове.
Отново изригна магическа вълна и Дюйкър извърна глава към звука. Видя Сормо, в средата на човешкото гъмжило, яхнал коня си. Силата, която се затъркаля от него, удари с грохот моста надолу по течението и порази бунтовниците с искри, които ги пометоха като огнена коса. Кръв плисна във въздуха и пеперудите, закръжили над понтона, от жълти станаха червени, западаха на ръждив пърхащ килим над водата.
Но пред очите му четири стрели пронизаха магьосника, едната се заби в шията му. Конят на Сормо замята глава и зацвили от болка, улучен и той от десетина стрели. Олюля се, хлъзна се на една страна към края на плитчината и в дълбоката вода. Сормо залитна, после бавно се плъзна от седлото и потъна. Конят рухна отгоре му.
Дюйкър ахна. После видя една мършава ръка, изпъната към небето на десетина разтега надолу по течението.
Рояци и рояци пеперуди гъмжаха и се трупаха над тази отчаяна, изпъната с жажда за живот ръка, докато тя бавно потъваше и след миг изчезна. Насекомите прииждаха отвсякъде — хиляди, стотици хиляди. От всички страни битката сякаш замря, клането затихна. Всичко се беше вторачило натам, към това кърваво жълто гъмжило.
„Дъх на Гуглата, за него са дошли! За душата му. Не врани, не както трябваше да е. О, богове на пъкъла!“ Зад гърба му се чу разтреперан глас.
— Какво стана? Победихме ли?
Дъхът се изтръгна с хрип от дробовете на Дюйкър. Масата пеперуди кипеше, бясна грамада над мястото, където ръката на Сормо пак се бе появила — беше висока колкото надгробна могила и се издуваше с всеки миг, с всеки отчаян туптеж на сърцето му.
— Спечелихме ли? Къде е Колтейн? Извикай го тук — искам да говоря с него…