Дверите на Скръбния дом

Капитанът се олюляваше, макар и не в такт с поклащането на кораба. Разля вино по цялата маса, докато напълни четирите бокала.

— Човек като заповядва насам-натам по цял ден на дебелоглавите моряци, ожаднява много. Очаквам скоро да донесат и храната.

Ковчежникът на Пормквал, който не смяташе компанията за достойна да знае името му, повдигна вежди.

— Капитане, но ние вече ядохме.

— Тъй ли? Е, това обяснява мръсотията поне, макар че и тя изглежда обяснява нещо, щото трябва да е било ужасно. Ей, ти — обърна се към Калам, — як си като феннски мечок, ставаше ли за ядене поне? Все едно, то пък какво ли ще знаеш ти? Разправят, че тукашните от Седемте града отглеждали плодовете само за да ядат червеите в тях. Сдъвчете червейчето и хвърлите ябълката, а? Ако човек иска да разбере как гледа народецът ви на света, всичко е в тоя обичай. Е, след като сме приятелчета вече всички тука, за какво си говорехме?

Салк Елан взе бокала си, подуши го предпазливо и чак тогава отпи.

— Скъпият ковчежник тъкмо ни изненадваше с едно свое оплакване, капитане.

— Тъй ли? — Капитанът се наведе над масата и се вторачи в ковчежника. — Оплакване? На борда на моя кораб? Да го чуем, сър.

— Току-що го изложих — подсмихна се ковчежникът.

— Ще се заема с него, както се полага на капитан. — Отпусна се доволно в стола си и ги изгледа. — Е, за какво друго ще си говорим?

Салк Елан срещна погледа на Калам и му намигна.

— Ще имате ли нещо против да засегнем онзи дребен въпрос за двата пиратски кораба, които ни преследват напоследък?

— Не ни преследват — заяви капитанът, пресуши бокала си, млясна и отново го напълни. — Само поддържат скоростта, а това е съвсем друго, както със сигурност сте схванали, сър.