Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Все пак не можеше да вземе решение. Ако се включеше в тълпата и станеше най-лошото, паниката, която щеше да се разрази, щеше да е също толкова убийствена, колкото ако връхлетяха силите на Корболо Дом и ги подложеха на сеч. „Дъх на Гуглата! Сега вече наистина сме в ръцете на кучия син.“
Нечия ръка стисна рамото му, той се обърна и видя своята безименна позната.
— Хайде в тълпата. Ще бъдем подкрепление на сапьорите.
— В какво? Все още нищо не грози бежанците — вече са до средата…
— Да, само че виж как извръщат глави надолу по течението. Бунтовниците са направили плаващ мост — не, оттук не можеш да го видиш, но го има, и е пълен с пиконосци…
— Пиконосци? Какво правят?
— Наблюдават. Изчакват. Хайде, любовнико. Кошмарът ще започне всеки момент.
Сляха се с бежанската гмеж. Нагазиха в човешкия поток, изливащ се към брода. Внезапният рев и приглушеният трясък на оръжия възвестиха, че ариергардът е ударен. Инерцията на прилива се усили. Притиснат сред този напиращ напред хаос от човешки тела, Дюйкър не можеше да види почти нищо от двете страни, нито назад — но склонът отпред се беше откроил, както и самата река Ватар, която сякаш помитаха с бързината на лавина. Целият брод гъмжеше от хора. По краищата му някои се оказваха избутани в по-дълбоката вода — Дюйкър виждаше глави и ръце в мътно жълтата вода, течението ги теглеше все по-близо към пиконосците на плаващия мост.
Откъм нагазилите вече във водата изригна отчаян вик, лицата им бяха извърнати нагоре по течението, към нещо, което историкът все още не можеше да види.
Конниците в челото излязоха на разчистения терен на отсрещния бряг. Видя ги как трескаво опънаха лъковете и се обърнаха към дърветата по-нагоре по брега. А след това започнаха да падат от конете, с пронизани от перести стрели тела.
Фургоните на благородниците излязоха с тропот на брега и започнаха да спират, щом теглещите ги волове заогъваха крака и западаха от пороя стрели.
Бродът беше блокиран.
Паниката вече бе завладяла бежанците, изливащи се като човешка вълна през реката. Дюйкър зарева, безпомощен, тласкан към покритата с жълта пелена вода. За миг успя да зърне онова, което се приближаваше отгоре — плаващ мост, натоварен с пиконосци и стрелци. Десетки мъже на двата бряга опъваха въжетата и го подвеждаха, а течението го тласкаше все по-близо към брода.
Сред облаците пеперуди засвистяха стрели и западаха върху бежанската гмеж. Нямаше къде да се скрият, нямаше накъде да продължат.
Беше се озовал сред кошмар. Под зловещия шепот на стрелите около него гинеха хора, тълпата кипеше и напираше във всички посоки, обзета от безпомощен ужас. В кипналата вода и тиня затъваха деца, премазани от обезумялото множество.
Някаква жена пред него залитна назад. Дюйкър я прегърна с една ръка в усилието си да я изправи и видя стрелата, пронизала бебето в ръцете й, а след това — и гърдите й. Извика от ужас.
Пехотинката се появи до него и тикна в ръцете му някакво въже.
— Дръж се! — изрева му тя в ухото. — Дръж се здраво и ще минем. Само не го пускай!
Той уви въжето около китките си. Въжето се изпъваше между напиращите тела и се губеше от очите му. Усети как се опъна и го задърпа напред.
Стрелите се сипеха; една го забърса по бузата, друга го удари в рамото и отскочи от обшитата с кожа плетена ризница. Дюйкър прокле всички богове, че вместо да сложи шлема на главата си, го беше завързал за колана — и той отдавна вече се беше откъснал и загубил.
Дърпането на въжето беше постоянно и неумолимо — теглеше го през тълпата, над хората и под тях. На няколко пъти той се оказа под водата, давеше се и кашляше. В един момент, когато се озова над кипящата гмеж, зърна някъде напред блясъка на магия — тътнеща вълна, после въжето отново го затегли.
Кошмарът сякаш продължаваше безкрайно, удряше го от всички страни с ужасните си, невъобразими гледки, докато той не се почувства съвсем изтръпнал и лишен от сетива, като безплътен дух, повлечен през цялата човешка история, в безкрайна процесия от болка, страдание и окаяна смърт. И най-малкият шанс на съдбата бе откъснат и запратен в небето, или в забравата на всичко, което чакаше долу. „Спасение няма — още един урок на историята. Смъртта е вечен гост…“
И тогава въжето го изтегли през мокрите окаляни трупове и плувналата в кръв глина. Стрелите вече не се изсипваха от небето, а свистяха ниско над земята и се забиваха в дърво и плът около него. Дюйкър се превъргаля през някакъв дълбок коловоз и се озова пред колелото на един фургон.
— Пусни въжето! — извика му пехотинката. — Стигнахме, Дюйкър…