Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Ти как го каза? Тръгнали сме по една пътека. Май никой от двама ни не държи да свърши в корема на някоя акула.
— В смисъл, по-добре е да действаме заедно.
— Да. Само не си мисли, че ще те целуна за лека нощ, Елан.
— Нито веднъж?
— Я по-добре се качи горе, да разбереш какво става. Аз тук ще се оправя сам.
— Не се бави, Калам. Кръвта изтича бързо.
— Знам.
Когато остана сам с капитана, убиецът намери игла и започна да шие срязаната плът. Свърши с едната ръка и започна с другата, когато капитанът изстена.
— Дъх на Гуглата! — измърмори Калам. — Само още десетина минути ми трябваха, за да свърша.
— Двойна игра — прошепна капитанът.
— Това го разбрахме — отвърна му Калам и продължи с шиенето. — Сега млъкни и ме остави да си свърша работата.
— Ковчежникът на горкия Пормквал е гадно копеле.
— Подобните се привличат, както казват.
— Като тебе и онова сутеньорче… две капки вода.
— Благодаря.
— Вече от вас двамата зависи.
— И от лейтенантката.
Капитанът се усмихна вяло и затвори очи.
— Добре.
Калам остави иглата и взе превръзките.
— Почти приключих.
— И аз.
— Оня телохранител е мъртъв. Сигурно ще ти е приятно да го знаеш.
— Да. Сам се уби идиотът. Първия замах го избегнах. Удари по някакви въжета. Усещаш ли го, Калам? Люлее се равномерно — някой горе знае какво да прави, слава на боговете. Все пак… доста тромаво… не ще удържи крантата.
— Добре. Аз свърших — каза Калам. — Сега поспи, капитане. Ще ни трябваш здрав. И то скоро.
— Едва ли. Другият телохранител ще довърши работата при първия шанс. Ковчежникът иска да ме разкара от пътя си.
— Ще се погрижим за това, капитане.
— Просто така?
— Просто така.
След като затвори вратата, Калам спря и разхлаби дългия нож в канията. „Просто така, капитане.“
Шквалът се укроти и небето на изток изсветля, чисто и окъпано в златиста светлина. Бъркотията на кърмовия мостик беше разчистена и екипажът като че ли беше овладял положението на борда, въпреки че Калам усещаше напрежението на моряците.
Ковчежникът и телохранителят му стояха под главната мачта — благородникът не откъсваше поглед от плаващия успоредно на тях откъм левия борд рейдър, толкова близо, че по палубата му се виждаха човешки фигури, които също ги наблюдаваха. Телохранителят обаче беше насочил цялото си внимание към Салк Елан, небрежно отпуснал се на стъпалата на предния мостик. Никой от моряците като че ли не желаеше да прекоси десетината крачки, които ги деляха.
Калам закрачи и спря до ковчежника.
— Значи вие сте поели командването.
Мъжът кимна отсечено. Не изглеждаше никак уверен — не посмя да срещне очите му.
— Смятам да ни откупя и да ни оставят на мира…
— И да си вземеш дяла. И колко ли ще е той? Осемдесет, деветдесет процента? С теб самия за заложник, разбира се. — Видя как кръвта се отцеди от лицето му.
— Не е твоя работа — отвърна ковчежникът.
— Прав си. Но убийството на капитана и офицерите му е моя работа, защото застрашава това пътуване. Дори екипажът да не го знае със сигурност, най-малкото го подозира, уверявам те.
— Морските пехотинци ще се справят с това. Разкарайте се и никой няма да ви пипне. Намесите ли се, сте трупове.
Калам огледа пиратския кораб.
— А техният процент какъв е? Какво ще ги спре да ти клъцнат гърлото и да приберат целия дял?
Ковчежникът се усмихна.
— Чичо ми и братовчедите ми едва ли ще го направят. Значи, съветвам те да слезеш в каютата си и да останеш там.
Калам пренебрегна съвета и тръгна към носа при пехотинците. Битката с пиратите се беше оказала свирепа и кратка.
— Приличаше повече на клане — промърмори лейтенантката, щом убиецът клекна до нея. Двете отделения седяха в носовия трюм и запушваха с парцали пробойните по корпуса. — Една драскотина не получихме.
— Какво разбрахте дотук? — попита я тихо Калам.
Тя сви рамене.
— Толкова, колкото ни трябваше, ефрейтор. Какво искате да направим?
— Ковчежникът ще ви заповяда да не се противите. След това пиратите ще ви приберат оръжията…
— След което ще ни прережат гърлата и ще ни хвърлят през борда — имперска заповед или не, този човек върши измяна.
— Е, само краде от крадец, но ви разбрах. — Калам се надигна. — Ще поприказвам с екипажа и ще се върна при вас, лейтенант.
— Защо не свалиш ковчежника и телохранителя му още сега, Калам?
Той присви очи.
— Да се придържаме към правилата, лейтенант. Оставяме убийството на онези, чиито души вече са оцапани.
Тя прехапа устна, изгледа го продължително и кимна.